XXII. „Ако не виждате онова, що ви трябва, питайте, моля.“
— Тя не може да дойде — каза Гърдър.
— Че защо? — попита Масклин.
— Ами, опасно е.
— И какво, като е? — сопна се Масклин на Грима, която го гледаше дръзко.
— Не можеш да водиш момичетата по опасни места — каза с достойнство Гърдър.
Масклин отново бе обзет от едно чувство, което усещаше, откакто бе пристигнал в Магазина. Те говореха, устните им се отваряха и затваряха, всяка дума сама по себе си бе абсолютно разбираема, но когато ги свържеш, въобще нямаха смисъл. Най-добре беше да не обръщаш внимание. У дома, ако жените не можеха да ходят на опасни места, никъде нямаше да ходят.
— Ще дойда — каза Грима. — Ама какво точно е опасността? Само този — Рязко Смъкнати Цени, или…
— И самият Арнолд Брос (създаден в 1905) — нервно допълни Гърдър.
— Е, аз все пак ще дойда. Тук не трябвам на никого и няма какво да правя — каза Грима. — Ама какво може да се случи, все пак? Не ми изглежда да ни заплашва нещо ужасно — добави тя саркастично. — Например да взема да прочета нещо и да ми прегрее мозъкът.
— Виж, сигурен съм, че не съм казал… — смънка Гърдър.
— На бас, че Канцелариите не се перат сами — рече Грима. — Нито пък си кърпят чорапите. На бас…
— Добре се, добре де — каза Гърдър, като отстъпваше назад. — Само че няма да изоставаш и няма да се пречкаш. Ние ще решаваме, разбра ли?
Той погледна Масклин с отчаяние.
— Кажи й, че не трябва да се пречка.
— Аз ли? — учуди се Масклин. — Никога нищо не съм й нареждал.
Пътуването му направи по-слабо впечатление, отколкото очакваше. Старият абат му бе разказал за стълбища, които се движат, за пожар в кофи, за дълги празни коридори, в които няма къде да се скриеш.
Но оттогава насам, разбира се, Доркас беше въвел асансьорите. Те стигаха само до „Детски дрехи“ и „Играчки“. Но Дрехиарите бяха дружелюбни хора. Приспособили се добре към живота на висок етаж, и редките пътници, които идваха и разказваха за света долу, винаги бяха добре дошли при тях.
— Те дори не слизат в „Хранителни стоки“ — каза Гърдър. — Вземат си всичко, каквото си поискат, от Стаята за почивка на Персонала. Карат главно на чай и бисквити. И на кисело мляко.
— Ама че странно — каза Грима.
— Много са мили — продължи Гърдър. — Много мислят. Много са кротки. Ама са малко шантави. Сигурно щото карат само на чай и кисело мляко…
— Обаче за пожара в кофи не го разбрах — каза Масклин.
— Ъъ… — каза Гърдър, — мислим, че старият абат може да е… такова, паметта му… в края на краищата, той е извънредно стар…
— Няма нужда да обясняваш — каза Грима. — И на стария Торит му го има същото.
— Просто умът му не е така остър, както преди — рече Гърдър.
Масклин не каза нищо. Просто му се струваше, че ако сега умът на абата е малко нещо затъпял, едно време трябва да е бил толкова остър, че вятър да режеш с него.
Дрехианците им дадоха водач, който да ги преведе през глухите райони под пода. Тук горе имаше малко номи. Повечето предпочитаха по-шумните етажи долу.
Беше почти като навън. Слаб бриз подмяташе сиви валма прах. Нямаше светлина, освен онази, която се процеждаше през странни пукнатини. В най-мрачните места се налагаше водачът да пали клечки кибрит. Той беше извънредно дребничък ном, който вечно се усмихваше — много стеснително, и когато Грима се опита да го заговори, не каза нищо, а продължи да си мълчи.
— Къде отиваме? — попита Масклин, загледан назад в дълбоките им следи.
— Към движещите се стълби — отвърна Гърдър.
— Движат ли се? Как така се движат? Части от Магазина се разхождат?
Гърдър покровителствено се изкикоти.
— Разбира се, всичко това е ново за теб. Не трябва да се притесняваш, ако не разбираш нещо.
— Движат ли се или не? — обади се Грима.
— Ще видите. Използваме само едни, нали разбирате. Малко е опасно. Трябва да си нащрек, ще видиш. Не е като асансьора.
Мъничкият дрехианец посочи напред, поклони се и забърза обратно.
Гърдър ги преведе през тясна пукнатина в древното дюшеме. Навлязоха в ярката празнота на коридора, а там ги чакаше… движещото се стълбище.
Масклин го гледаше като хипнотизиран. Стълбите излизаха от пода, издигаха се, като скърцаха зловещо, и бръмчаха нейде във висините.
— Уф — каза той. Не беше много, но само за това се сещаше.
— Дрехианците не го доближават — каза Гърдър. — Мислят си, че е обитавано от духове.
— Не ги обвинявам. — Грима я полазиха тръпки.
— О, това е просто суеверие — рече Гърдър. Беше пребледнял, а гласът му трепереше. — Няма от какво да се страхуваме — изписка той.