Охрана спря и се обърна. По лицето му бавно, като мед, се разтичаше объркване.
Масклин се сви още по-навътре в сенките. Значи това е — помисли си той. — Ако мога хубавичко да се засиля към него…
Нещо зад вратата зарева. Звукът беше почти като от камион. Човекът май изобщо не се разтревожи. Той просто издърпа вратата и погледна навън.
В коридора имаше женски човек. Изглеждаше доста възрастна, доколкото можеше да прецени Масклин. Розова престилка на цветя опасваше кръста й, а краката й бяха обути в домашни чехли. В едната си ръка държеше бърсалка за прах, а в другата…
Ами, изглеждаше като че води онова, дето ревеше — нещо като торба на колелца. То се набираше напред през килима, но тя продължаваше да го държи за дръжката и да го дърпа след себе си.
Докато Масклин я гледаше, тя изрита въпросното нещо. Щом Охрана я заговори, ревът стихна. За Масклин разговорът им звучеше, все едно се надсвирват две корабни сирени.
Масклин притича до ръба и наполовина издрапа, наполовина се смъкна надолу по веригата от кламери. Другите двама чакаха в сянката на бюрото. Гърдър непрекъснато въртеше очи; Грима беше запушила плътно устата му с ръка.
— Давайте да се измъкваме оттук, докато не гледа насам! — рече Масклин.
— Как? — попита Грима. — Става само през вратата.
— Мммффммпуф.
— Добре де, хайде тогава да се промъкнем на някое по-светло място от това. — Масклин се огледа. Акри тъмен килим се простираха наоколо им. — Я вижте оня шкаф ей там.
— Ммфммпуф.
— Ами него какво да го правим?
— Виж какво — обърна се Масклин към уплашената физиономия на Гърдър. — Нали няма да почнеш пак да ми дрънкаш за обреченост? Иначе ще се наложи да те… Извинявай.
— Мммпуф.
— Добре, махни си ръката.
— Това е Изобилен Пазарлък! — развълнувано изхриптя Гърдър.
Грима погледна Масклин.
— Да му запуша ли пак устата? — попита тя.
— Да приказва, каквото ще, стига да пази тишина — каза Масклин. — Сигурно така се чувства по-добре. Май преживя малко шокче.
— Изобилен Пазарлък дойде да ни закриля! С голямата си ревяща Душесмукачка… — Веждата на Гърдър озадачено се набърчи.
— Че то това беше проста прахосмукачка, нали? — бавно каза той. — Винаги съм си мислел, че е нещо вълшебно, пък то — някаква си прахосмукачка. В „Домашни потреби“ ги има колкото си щеш. С „Допълнително дълбочинно изсмукване“, за да бъдат „Вашите килими винаги свежи“.
— Добре де. Много хубаво. Ами сега как да се измъкнем оттук?
След известно издирване откриха пукнатина в пода, зад шкафовете с папки, широка точно колкото да се промъкнат през нея. Завръщането им отне половин ден — отчасти защото Гърдър, мине не мине, се шляпваше на земята и избухваше в сълзи, но най-вече защото трябваше да се промъкват надолу вътре в самата стена. Тя беше куха: имаше жици и странни парчета дърво — тях ги бяха вързали там Дрехианците, но все пак си беше тягостна работа. Излязоха под „Детски дрешки“. Гърдър вече се беше стегнал що-годе, и надуто поръча храна и ескорт.
И тъй, най-накрая те се завърнаха в отдел „Книжарски стоки“.
Тъкмо навреме.
Щом ги вкараха в спалнята на абата, видяха баба Моркий. Седеше там, подпряла ръце на колене.
— Без силен шум! — заповяда тя. — Много е болен. Разправя, че умирал. Ами, той си знае, предполагам.
— Умира, ама от какво? — попита Масклин.
— Умира, щото вече твърде много време е бил жив — отвърна бабата.
Абатът лежеше сред възглавниците, цял в бръчки и дори още по-малък, отколкото Масклин го помнеше. Стискаше Нещото в мършавите си ръце, които бяха заприличали на куки.
Погледна Масклин и после с голямо усилие му махна да се приближи.
— Ще трябва да се наведеш — заповяда бабата. — Не може по-силно да приказва, едвам хъхре, горката стара душица.
Абатът нежно сграбчи Масклин за ухото и го придърпа до устата си.
— Великолепна жена — прошепна той. — Сигурен съм, че е пълна с прекрасни достойнства. Но, моля те, отпрати я, преди да ми е пробутала още лекарство.
Масклин кимна. Бабините цярове, направени от прости, здрави и, общо взето, кажи-речи отровни билки и корени, бяха нещо забележително. След една доза бъркоч за стомашни болки можеше да бъдеш сигурен, че вече никога не би посмял да се оплачеш от стомах. По свой начин и това си беше изцеряване.
— Не мога да я отпратя — отвърна той. — Но мога да я помоля.
Тя излезе, като на висок глас нареждаше наставленията си за забъркване на следващата порция.
Гърдър коленичи до леглото.
— Няма да умрете, нали, сър? — пророни той.
— Естествено, че ще умра. Всеки го прави. Нали точно това става, като си жив — прошепна абатът. — Видяхте ли Арнолд Брос (създаден в 1905)?