— Ами ние какво не знаем? Трябва да прочетем всичко, каквото можем. Ама на Гърдър тази идея нещо не му харесва. Разправя, че само Канцелариите трябва да могат да четат. Само че проблемът е, че те въобще не се опитват да разбират нещата.
Гърдър бе побеснял.
— Да четат! — вилнееше той. — Всеки тъпак да ми идва тука и да ми хаби буквите, като ги гледа по цял ден! Ти що не си раздаваш уменията наляво-надясно? Що не ги научиш да пишат, а?
— По-късно можеш и това да направиш — каза меко Масклин.
— Какво!
— Нали разбираш, това не е чак толкова важно.
Гърдър тупна по стената.
— Защо, в името на Арнолд Брос (създаден в 1905), не поиска първо разрешение от мен?
— А ти щеше ли да го дадеш?
— Не!
— Ами тъкмо затова, нали разбираш.
— Като ти казах, че ще ти помогна, не съм очаквал такова нещо! — изкрещя Гърдър.
— Нито пък аз! — озъби му се Масклин.
Новият абат се сепна.
— Какво искаш да кажеш?
— Мислех, че ще ми помогнеш — просто рече Масклин.
Гърдър оклюма.
— Хубаво, де. Знаеш, че сега не мога да го забраня, не и пред всички. Прави каквото трябва. Вземай когото ти трябва.
— Добре — рече Масклин. — Кога започваш?
— Аз ли?! Ама…
— Сам каза, че четеш най-добре.
— Ама да, разбира се, точно такъв е случаят, само че…
— Добре.
Напоследък бяха свикнали да използват тази дума. Масклин си бе изработил начин да я използва, който показваше, че всичко е обмислено и няма смисъл да се казва каквото и да било повече.
Гърдър бясно размаха ръце.
— И какво искаш да правя?
— Тука колко книги има?
— Стотици! Хиляди!
— И знаеш ли за какво се разказва във всичките?
Гърдър го изгледа тъпо.
— Ти знаеш ли какво приказваш?
— Не. Но искам да разбера това.
— Ами в тях се разправя за всичко! Никога не би повярвал! Пълни са с думи, дето дори и аз не ги разбирам!
— Не можеш ли да намериш някоя книга, в която пише как да разбираш думи, дето не ги разбираш? — попита Масклин. Ей това е анализ на критичния път, помисли си той. Я, че аз го правя дори без да се замисля!
Гърдър се почуди.
— Интригуваща мисъл — рече той.
— Искам да науча всичко и за камионите, и за тока, и за яденето — заобяснява Масклин. — А после искам да ми намериш книга за… за…
— За кво?
Масклин изглеждаше отчаян.
— Има ли книга, в която пише как номите могат да карат камион, направен за човеци? — престраши се той.
— Ти не можеш ли?
— Не… съвсем. Надявах се, че можем да се научим, като разберем останалото.
— Ама ти каза, че всичко, което ни е нужно, е да научим Правилника за движение по пътищата!
— Мдааа — несигурно проточи Масклин. — И в него пише, че преди да започнеш да караш, трябва да го научиш. Само че имам едно такова усещане, че май няма да е толкоз просто.
— Изобилен Пазарлък да ни опази!
— Надявам се — рече Масклин. — Ама наистина.
А после дойде време всичко да се подложи на изпитание.
В гнездото на камионите беше студено, и вонеше на бъзин. Пък и ако паднеха от гредата, беше доста високо. Масклин се опита да не поглежда надолу.
Под тях имаше камион. Тук вътре изглеждаше много по-голям. Огромен, червен и ужасен сред мрака.
— Тук май е достатъчно високо — рече той. — Ние сме точно над онова стърчащото, дето сяда шофьорът.
— Кабината — обади се Ангало.
— Точно така. Кабината.
Ангало беше голямата изненада. Беше цъфнал в отдел „Книжарски стоки“ запъхтян, зачервен и настоятелен — искаше да го научат да чете.
И започна да изучава камионите.
Те го омагьосаха.
— Но нали баща ти е против цялата идея — учуди се Масклин.
— Няма значение — кротко каза Ангало. — Ти си добре, бил си там! Аз искам да видя всичко онова, искам да изляза Навънка, искам да разбера дали наистина съществува!
Не го биваше много в четенето, но упорстваше, докато му кипнеше мозъкът, щом Канцелариите му намереха някоя книга с камион на корицата. Сега сигурно знаеше за камионите повече от всеки ном. Което не беше кой знае колко, трябваше да признае Масклин.
Чуваше как Ангало си мърмори нещо, докато се бори с вървите.
— Скорости — нареждаше си той. — Лост. Кормило. Чистачки. Автотрансмисия. Спирачка — най-добрият приятел на шофьора. Пътно ченге. Две яйца с боб и картофки. Крайпътно капанче. Шофьорите, те са ято — той погледна нагоре и се усмихна свенливо на Масклин. — Готов съм — добави той.
— Запомни сега — каза Масклин. — Те не винаги оставят прозорците отворени, тъй че, ако са затворени, някой ще дръпне въжето и ще те изтегли пак горе разбра ли?