12.
I. И рече Външният: Да се слави името на Арнолд Брос (създаден в 1905).
II. Защото ни е пратил Камион, и Човеците сега го товарят с Онуй — всичко, що е необходимо на номите. Туй е Знак. ВСИЧКО СИ ВЪРВИ. И ние също.
Половин час по-късно Масклин и Доркас лежаха на трегера и наблюдаваха гаража долу.
Масклин никога не бе виждал гаража толкова оживен. Човеците кръстосваха наляво-надясно като сомнамбули, помъкнали снопове килими към каросериите. Около тях се въртяха едни такива жълти неща, нещо като кръстоска между малко камионче и голямо кресло, и разнасяха кашони.
Доркас му подаде телескопа.
— Гледай ги какво се щурат, дребосъците — подметна той. — Цяла сутрин само щъкат. Един-два камиона излязоха и вече се върнаха. Значи не ходят много далече.
— В писмото, което четохме, пишеше нещо за нов Магазин — рече Масклин. — Сигурно карат всичко там.
— Може и така да е. В момента товарят предимно килими и някои от големите замразени човеци от „Мода“.
Масклин сбърчи нос. Според Гърдър големите розови човеци в отделите „Мода“, „Детски дрехи“ и „Младост — радост“, дето стояха и никога не помръдваха, били онези, които се предизвикали неудоволствието на Арнолд Брос (създаден в 1905). Той ги превърнал в тая розова гадост — и се говореше, че някои от тях дори могат да се разглобяват. Но определени Дрехиански философи твърдяха: НЕ, това са особено добри човеци, на които е позволено да останат в Магазина за вечни времена и които не са длъжни да изчезват на Затваряне. Това, религията, е нещо мъчно за разбиране.
Докато Масклин гледаше, голямата плъзгаща се врата се надигна със скърцане. Един близък камион изрева, потегли и бавно се промъкна навън, на ослепителната дневна светлина.
— Онова, което ни трябва — каза той, — е камион, пълен с разни работи от Железарския отдел. Жици там, телове, сечива, такива ми ти работи. Ти да си видял някаква храна?
— Първият камион, който тръгна, май беше натоварен със сума ти неща от Хранителни стоки — отвърна Доркас.
— Тогава ще ни се наложи да импровизираме.
— Ами аз какво да правя — проточи Доркас, — ако натоварят всичко и подкарат камиона? За хора тия работят страшно бързо!
— Сигурно не могат да опразнят Магазина за един ден!
Доркас сви рамене:
— Знае ли ном…
— Ти трябва да задържиш камиона — каза Масклин.
— Как? Като се хвърля под него ли?
— Както ти скимне — посъветва го Масклин.
Доркас се ухили:
— Ще намеря начин. Момчетата посвикнаха с мястото.
Бегълците се стичаха в Железарския отдел от всички краища на Магазина. Пространството под пода се изпълваше с подплашеното бръмчене на шепнещи гласове. Когато Масклин премина, мнозина вдигнаха очи и онова, което Масклин видя в тях, го ужаси.
„Те вярват, че мога да им помогна — помисли си той. — Гледат ме, все едно съм единствената им надежда. А аз не знам какво да правя. Сигурно нищо няма да стане, трябваше ни повече време“.
Той се напъна да изглежда затънал до уши в самоувереност и те явно се почувстваха доволни. Всичко, което искаха да знаят, бе, че някой някъде е наясно какво правят. Масклин се почуди кой ли е въпросният някой — със сигурност не беше той.
Новината си беше кофти отвсякъде. Голяма част от Градинарския отдел вече беше отнесена. И по-голямата част от отделите за облекло вече бе празна. Разкараха щандовете от отдел „Козметика“ — слава богу, там поне живееха малко номи. Дори и тук Масклин долавяше думкането и скърцането, съпровождащи работата на човеците.
Само че вече не можеше да го търпи. Прекалено много хора го зяпаха вече не знам кой си час поред. Той се върна в гаража. Доркас все още шпионираше от поста си горе на трегера.
— Какво става? — попита Масклин.
Старият ном посочи камиона точно под тях.
— Ей, тоя ни трябва — каза той. — Вътре има какво ли не. Сума ти работи от отдел „Направи си сам“. Че даже и галантерия има — игли там, разни други работи, абе, каквото си щеш. Всичкото, за което ми каза да се поозърна.
— Може да го изкарат. Трябва да ги спрем! — възкликна Масклин.
Доркас се ухили.
— Онези машинарии, дето отварят вратата на гаража, не щат да работят — обясни той. — Бушонът бил изчезнал.
— Какво е това бушон?
Доркас вдигна едно дълго, плътно червено нещо, което лежеше в краката му.
— Ей, това — подсмихва се той.
— Ти ли си го отмъкнал?
— Бая сложничко беше. Трябваше да го овържем с една връв. Уф, ама да знаеш каква ми ти искра изскочи, като го измъкнахме!