— Ама те сигурно могат да сложат друг — забезпокои се Масклин.
— А, ама те сложиха — самодоволно се ухили Доркас. — Хич не са тъпи те. Ама нищо не стана, щото като отмъкнахме бушона, момчетата взеха, че кръцнаха на едно-две места ония жици вътре в стената. Това по принцип е много опасно, само че човеците има да се ровят довека, докато го открият.
— Х-м-м-м. Ами ако вдигнат вратата с лост?
— Хич няма да им помогне. И да я вдигнат, камионът едва ли ще тръгне.
— Че защо да не тръгне?
Доркас посочи надолу. Масклин се вгледа и след малко съзря как две малки фигурки се измъкнаха изпод камиона и се гмурнаха в сенките край стената. Мъкнеха чифт клещи.
След още един миг след тях се шмугна друга самотна фигурка. Влачеше някаква тел.
— Уф, че много тел им трябва на тия камиони — рече Доркас. — Тоя вече си няма достатъчно. Ама че смешна работа, а? Махаш малката искричка — и камионът не ще да върви. Ама ти хич не се коси, смятам, че знаем кое къде да нагласим после.
Долу се чу „дран-н-н“. Един от човеците бе сритал вратата.
— Их, че са кибритлии — меко каза Доркас.
— Всичко си измислил! — възхитено рече Масклин.
— Надявам се — отговори Доркас. — Ама май е по-добре да проверим.
Той се изправи, измъкна едно голямо бяло знаме и го размаха над главата си. В отговор нещо бяло проблесна сред сенките в далечния край на гаража.
После светлините угаснаха.
— Полезно нещо е туй електричеството — обади се в мрака Доркас. Човеците долу забоботиха раздразнено, после се чу „джангър-лангър!“ — явно някой от тях беше сритал нещо, без да иска. Последва малко грухтене и някое и друго „туй!“, а после някакъв човек намери вратата и останалите се измъкнаха след него от мазето.
— Не мислиш ли, че са заподозрени нещо? — обади се Масклин.
— И други човеци работят в тоя магазин. Сигурно ще си помислят, че е тяхна работа.
— Това нещо, токът, е страшна работа — рече Масклин. — Вие можете ли да го правите? Граф Железарий бе много потаен по този въпрос.
— Така е, щото Железариите хабер си нямат — изруга Доркас. — Знаят само как да го крадат! Аз на четенето нещо хич не му хващам цаката, обаче хванах оня младок Винто да попрочете нещичко вместо мен. Разправя, че да правиш ток било много просто. Трябва само отнякъде да чопнеш такова… май тиран му се викаше. Май беше някакъв метал.
— В Железарския отдел има ли го? — с надежда попита Масклин.
— Явно не — отвърна Доркас.
И Нещото, и то не помогна много.
— Съмнявам се, че вече сте готови да използвате ядрена енергия — каза то след кратък размисъл. — Вземете, та пробвайте първо с вятърни мелници.
Масклин тъкмо приключи с опаковането на покъщнината си — каквато и да беше тя. Всичко се събра в торбата.
— Като тръгнем — обади се той, — ти няма да можеш да говориш, нали? Щото затова ти трябва да пиеш ток.
— Да, точно така ще стане.
— Не можеш ли да ни кажеш накъде да тръгнем?
— Не. Все пак улавям радиовълни, индициращи въздухоплавателна дейност на север оттук.
Масклин се помая.
— Това е добре, нали така?
— Това ще рече, че там има летящи машини.
— И можем да литнем и да летим чак до дома? — попита Масклин.
— Не. Но те могат да бъдат следващата стъпка. Би могло да е възможно да се свържем с кораба. Но първо трябва да подкарате камиона.
— Веднъж да го направим, после всичко ще направим — мрачно заключи Масклин. Погледна с очакване Нещото и тогава с ужас забеляза, че светлинките му гаснат една по една.
— Нещо?!
— Когато успеете, пак ще си говорим — прошушна Нещото.
— Ама нали ти трябва да ни помагаш!
— Предлагам ти да обмислиш по-задълбочено истинското значение на думата „помагам“ — рече кутийката. — Или сте разумни номи, или сте просто умни животни. Вие си изяснете кое от двете сте.
— Какво?
Угасна и последната светлинка.
— Нещо?
Никакъв проблясък. Черната кутийка успяваше да изглежда изключително мъртва и смълчана.
— Ама аз разчитах на тебе да ни помогнеш да се оправим с карането и с всичкото там! И ти ще ме оставиш — ей тъй на?
Ако стана нещо, то беше, че кутийката стана още по-черна. Масклин се оцъкли срещу нея.
После си помисли: То, Нещото, си е много добре. А всеки разчита на мен. Аз няма на кого да разчитам. Чудя се дали и на стария абат не му е било същото? Чудя се как ли го е траял толкова дълго? Все аз всичко трябва да правя, никой нито ще си помисли за мен, нито ще се запита аз какво искам…