Някъде вътре в мозъка на Масклин онази част от него, която беше истинското му „аз“ — старият Торит имаше какво да каже за тази част — ужасено съзря как нашият герой грабна копието, което все още си стърчеше там, дето го беше забил — и как ръга лисугера с всичка сила в задния крак.
Чу се сподавено джафкане и животното обърна запенената си злобна муцуна към своя мъчител. Масклин попадна във фокуса на две ярки жълти очи тъкмо когато се бе облегнал задъхан на копието си. Това бе един от ония моменти, когато самото време забавя ход и всичко изведнъж става по-истинско. Може би щом знаеш, че ще умреш, сетивата ти се тъпчат, доколкото могат с подробности, докато все още имат възможност.
Муцуната на звяра бе оплескана с кръв.
Масклин усети, че се ядосва. Ядът се надуваше вътре в него като огромен мехур. И без това не бе богат, а пък тази ухилена гад му вземаше дори и малкото, което имаше.
С този провесен червен език насреща му, той знаеше, че може да избира между две неща. Да бяга или да умре.
И вместо това нападна. Копието излетя от ръката му като птичка и се заби в устната на лисугера. Той изквича и докосна с лапа раната — и Масклин се втурна, втурна се през калта, тласкан от мотора на гнева си, а после скочи и сграби цели шепи смрадлива червена козина; после се плъзна отстрани на лисугера и се прицели във врата му — беше изтеглил каменния си нож и удряше, удряше по всички неправди на този свят…
Лисугерът отново изквича и побегна. Ако бе способен да мисли в този момент, Масклин щеше да разбере, че ножът му всъщност не е причинил на звяра нещо повече от досада, но звярът не бе свикнал вечерята му да се нахвърля с подобна ярост върху него и единствената му хрумнала мисъл бе да се махне. Той се изкатери по насипа и се втурна надолу към светлините по магистралата.
Масклин отново бе способен да мисли. Шумът на бързащите коли отново изпълни ушите му. Отпусна се и се хвърли във високата трева, а ония пущини продължаваха да галопират по асфалта.
Той се тръшна тежко и се претърколи — не можеше да си поеме дъх от удара.
Но запомни какво се случи после. То остана дълго в паметта му, дълго след като бе видял толкова много странни неща, че не би трябвало там да е останало място за този случай.
Лисугерът, застинал като статуя в лъча на фара, изръмжа в опит да се пребори с десет тона метал, които летяха насреща му със скорост 70 мили в час.
Чу се „туп“, после „фссс“ и… падна мрак.
Масклин дълго лежа, заровил лице в хладния мъх. После, уплашен от онова, което му предстоеше да види, и като се опитваше да не си го представя, се вдигна на крака и се помъкна към останките от дома си.
Грима го чакаше на входа на бърлогата и държеше в ръце вейка, все едно, че бе тояга. Тя се завъртя и почти фрасна Масклин по главата, когато той, залитайки, излезе из мрака и се наведе през насипа. Протегна изтощена ръка и захвърли пръчката.
— Не знаехме къде си отишъл — каза тя, а гласът й бе на ръба на истерията. — Само чухме шум и ей онова се появи. Ти трябваше да си тук. То изяде господин Мърт и госпожа Куум и започна да рови в…
Тя спря — комай се готвеше да припадне.
— Да, благодаря — рече студено Масклин. — Добре съм, благодаря много.
— Ка-ка-какво стана?
Той я подмина пренебрежително, хлътна в мрака на бърлогата и легна. Можеше да чуе как си шептят старите. После потъна в дълбок премръзнал сън.
Трябваше да съм тук, помисли си той.
Те зависят от мен.
Тръгваме. Всичките.
Тогава това изглеждаше добра идея.
Сега изглеждаше малко по-инаква.
В този момент номите се бяха скупчили в единия край на голямото тъмно пространство вътре в камиона. Мълчаха. Нямаше достатъчно място за шум. Ревът на мотора изпълваше въздуха открай докрай. Понякога се сепваше и почваше пак. От време на време целият камион залиташе.
Грима пропълзя до него по тресящия се под.
— Колко време ще пътуваме дотам? — попита тя.
— Докъде? — попита на свой ред Масклин.
— Знам ли?
— Гладни са, нали разбираш.
Винаги бяха гладни. Масклин хвърли безнадежден поглед към купчинката старци. Един-двама ги гледаха с очакване.
— Нищо не мога да направя — рече той. — И аз съм гладен, но тук няма нищо. Празен е.
— Баба Моркий много се разстройва, като изпусне някое ядене — рече Грима.
Масклин я измери с дълъг, празен поглед. После пропълзя до групата и седна между Торит и старицата.
Никога не бе говорил с тях, осъзна той. Когато беше малък, те бяха гиганти, които си нямаха работа с него, а после бе ловец сред ловците, а и тази година през цялото време или беше навън да търси храна, или бе потънал в дълбок, морен сън. Но знаеше защо Торит е вожд на племето. Имаше си причина — беше най-старият ном. Винаги най-старият беше вожд, не можеше да има спор. Не най-старата номка, разбира се, защото всеки знае, че подобно нещо е немислимо; дори и баба Моркий бе убедена в това. Което беше малко странно, защото тя се държеше с Торит като с малоумник, а той на свой ред никога не решаваше нищо, преди да я погледне с бялото на очите си. Масклин въздъхна, после се вторачи в коленете си.