Екотът заглъхна.
— Съжаляваме-е-е-е — долетя от далечината викът на Доркас. Чуха го да говори нещо на отборите с дуднещ глас. Явно им четеше конско:
— Доволни ли сме? Доволни сме, а? Като казах да придвижите скоростния лост нагоре, наляво и пак нагоре, имах предвид точно нагоре, наляво и пак нагоре, а не нагоре и надясно и нагоре! Ясно?
— Кое „дясно“, сър? Вашето или нашето?
— Което ще да е!
— Не… Ама…
— Няма, „ама“!
— Да… Ама…
Масклин и другите седнаха, а караницата под тях буксуваше насам-натам. Гърдър все още лежеше на дъските.
— Ние наистина вървяхме! — шепнеше той. — Арнолд Брос (създаден в 1905) беше прав! Всичко си върви.
— На мен ми се ще да мръднем и малко по-нататък, ако е съгласен — намуси се Ангало.
— Ей, вие там! — избумтя гласът на Доркас. Звучеше като на развеселен луд. — Тук долу работата нещо се закучи. Сега всичко оправихме. Кажете, когато сте готови!
— Пак ли трябва да гледам в огледалото — ти какво ще кажеш? — попита Масклин Грима. Тя сви рамене.
— Аз бих го пропуснал това — обади се Ангало. — Давай направо да тръгваме. И то колкото се може по-скоро, да ти кажа. Намирисва ми на… на бит-син. Сигурно сме бутнали някое от големите консервища, знам ли…
— Лошо, а? — обади се Масклин.
— Гори — отвърна Ангало. — Само една искричка — и да видиш кво става!
Моторът пак се съживи и нададе рев. Този път мръднаха наистина напред, след малко стържене, и се плъзнаха по пода, докато не застанаха пред голямата стоманена врата. Камионът подрипна леко и спря.
— Ще ми се да се упражня малко в завоите — изкрещя Доркас. — Да позагладя някой ръб!
— Мисля, че да стоим тук хич не е добра идея — намеси се трескаво Ангало.
— Прав си — отвърна Масклин. — Колкото по-скоро се махнем, толкова по-добре. Сигнализирай на Доркас да отвори вратата.
Сигналистът се маеше.
— Не мисля, че имаме сигнал за това — смънка той. Масклин се наведе над релсата.
— Доркас!
— Да?
— Отвори вратата! Трябва да се махаме! Веднага!
Далечната фигура допря длан до ухото си.
— Кое?
— Казах, отваряй вратата! Спешно е!
Доркас май известно време обмисляше това, а после вдигна мегафона си:
— Ще ми се смееш, ако ти кажа това.
— Какви ги разправя? — обади се Грима.
— Щели сме да му се смеем — обясни Ангало.
— О. Добре де.
— Казвай! — изкрещя Масклин. Отговорът на Доркас се загуби сред моторния джангър.
— Кво? — изкрещя Масклин.
— Кво?
— Ти кво каза?
— Казах, че в целия тоя юруш съвсем забравих за вратата!
— Кво каза? — попита Гърдър.
Масклин се извърна и погледна вратата. Доркас много се бе гордял с това, как е успял да направи отварянето й невъзможно. Сега изглеждаше извънредно затворена. Ако нещо без лице можеше да изглежда самодоволно, то тъкмо тази врата бе успяла.
Той се обърна, крайно вбесен, а също и крайно навреме, за да види как вратичката, която водеше към останалата част на Магазина, леко се открехва. Там, зад малкото кръгче бяла, режеща светлина, имаше някой.
— Ужасният му фенер — мярна се в ума на Масклин. Беше Рязко Смъкнати Цени.
Масклин усети, че мислите му потекоха много отчетливо и много бавно.
— Той е просто човек — гласяха те. — Нищо страшно няма. Просто човек, а и името му го пише на значката, в случай че забрави кой е — като ония женски човеци в Магазина, дето се казват „Трейси“ или „Шарън“, или „Мисис Дж. И. Уилямс, Отговорник“. Че това си е добрият стар „Охрана“. Той живее долу в котелното и пие чай. Чул е шума. Дошъл е да види какво го вдига. Което ще рече — нас.
— О, не — прошепна Ангало, докато фигурата кръстосваше с клатушкане пода. — Видя ли какво има в устата му?
— Това е цигара. Виждал съм и при други човеци. И какво? — рече Масклин.
— Запалена е — каза Ангало. — Мислиш ли, че тя въобще може да подуши тоя бит-син?
— И какво ще стане, ако и той се запали? — попита Масклин. Подозираше, че знае отговора.
— Вика „буффф!“ — отвърна Ангало.
— Само „буффф“?
— „Буффф“ е достатъчно.
Човекът се приближи. Сега Масклин различаваше очите му. Човеците не ги биваше много да забелязват номите дори когато те стояха неподвижно, но дори и човек би се позачудил защо камионът сам се разхожда из гаража посред нощ.
Охрана стигна до кабината и бавно се протегна към дръжката. Фенерът му освети вътрешността през страничното стъкло и в този миг Гърдър се надигна, треперещ от гняв.
— Махни се оттук, сатана! — изкрещя той, сякаш в светлината на прожектор. — Подчини се на заповедите на Арнолд Брос (създаден в 1905)! Тук Не Се Пуши! Изходът е там!