Те пропълзяха по уличката и проточиха шии иззад ъгъла на тротоара — тъкмо когато още една виеща кола профуча край тях.
— О, Изобилен Пазарлък! — отрони Гърдър и затисна уста с ръце.
Магазинът гореше.
Пламъците плющяха от горните прозорци като завеси на вятъра. Гъст облак дим меко се издигна над покрива и се възправи като тъмна колона сред дъждовното небе.
Това бе Последната разпродажба на Магазина. Голяма Разпродажба на специално подбрани искри и пламъци за всеки джоб.
По улицата под него се блъскаше тълпа човеци. Имаше два-три камиона със стълби на тях. Изглежда, сякаш пръскаха сградата с вода.
Масклин метна кос поглед на Гърдър. Чудеше се какво ли ще направи старият ном. Всъщност той прие всичко много по-добре, отколкото би повярвал Масклин, но щом отвори уста, гласът му прозвуча като курдисан — все едно, че се насилваше да говори с равен тон.
— Не… не е както си го представях — проскърца той.
— Не е — съгласи се Масклин.
— Ние… ние сме се измъкнали тъкмо навреме.
— Да.
Гърдър се прокашля. Все едно бе провел дълъг дебат със себе си и най-накрая беше стигнал до решение.
— Благодарение на Арнолд Брос (създаден в 1905) — каза той твърдо.
— Моля?
Гърдър се взря в очите на Масклин.
— Ако Той не беше те извикал в Магазина, още да сме си там вътре — каза той. С всяка дума звучеше все по-уверено.
— Но… — Масклин млъкна. Нямаше никакъв смисъл в това. Ако не бяха тръгнали, нямаше да има пожар. Или пък щеше да има? Кой знае, може ли да бъдеш сигурен? Може пък от кофите с пожар да е изскочил някой пожар. По-добре да не се препира. Има някои неща, за които хората хич не обичат да спорят — помисли си той. Всичко това беше много озадачаващо.
— Смешна работа е, че оставя Магазина да изгори — рече той.
— Не му се налагаше да го оставя — каза Гърдър. — Има пръскачки, пък и ония специалните работи, дето карат огъня да излиза през тях. Пожарни изходи — тъй им викат. Но той остави Магазина да изгори, защото той вече не ни е нужен!
Целият горен етаж рухна сам навътре. Чу се грохот.
— Толкоз със Счетоводния отдел — обади се Масклин. — Надявам се, че всички човеци са се измъкнали навън.
— Какви човеци?
— Знаеш кои. Нали видяхме имената им по вратите: Заплати, Счетоводство, Персонал, Генерален Директор… — заизрежда Масклин.
— Сигурен съм, че Арнолд Брос (създаден в 1905) е уредил въпроса — каза Гърдър.
Масклин сви рамене. И видя — силует сред светлината на пожара — Рязко Смъкнати Цени. Тази шапка нямаше как да я сбъркаш. Дори държеше фенера си и беше потънал в разговор с други човеци. После леко се извърна и Масклин видя лицето му. Изглеждаше страшно ядосан.
А изглеждаше и съвсем като човек. Без ужасната лампа, без нощните сенки в Магазина, Рязко Смъкнати Цени си беше просто човек като другите.
От друга страна…
Не, много сложно ставаше. А имаше и по-важни неща за вършене.
— Хайде — каза той. — Да се връщаме. Мисля, че трябва да стигнем възможно най-далече колкото се може по-бързо.
— Ще се помоля на Арнолд Брос (създаден в 1905) да ни води и да ни показва пътя — натърти Гърдър.
— Да, добре — каза Масклин. — Добра идея. Защо пък не? Само че сега наистина трябва да…
— Не гласи ли Табелата му: „Ако не виждате онова, което търсите, моля, попитайте?!“ — каза Гърдър.
Масклин го сграбчи здраво за ръката. На всеки му трябва по нещо, помисли си той. Пък и знае ли ном.
— Дърпам тая връв — посочи Ангало конеца, който се спускаше от рамото му и се губеше в дълбините на кабината, — и водачът на кормилната бригада за въртене наляво ще разбере, че искам да завия наляво. Конецът е вързан за ръката му. А пък този, другият, стига до дясната бригада. Така че няма да ни трябват толкова много сигнали, а Доркас ще може да се съсредоточи върху скоростите или каквото и да е там. Спирачки и прочее. В края на краищата — добави той, — когато искаме да спрем, не винаги можем да разчитаме, че ще се изпречи някоя стена, та да се блъснем в нея.
— Ами фаровете? — попита Масклин.
Ангало разцъфна в усмивка.
— Дай сигнал за фаровете — изкомандва той на нома със знаменцата. — Ето какво направихме: вързахме конци на копчетата…
Нещо изщрака. Голяма метална бариера се задвижи напреки на предното стъкло, като избърсваше капките. Известно време я гледаха втренчено.
— Всъщност не осветява много-много, нали? — обади се Грима.
— Объркали сме копчето — измърмори под носа си Ангало. — Дай сигнал да оставят така чистачките, ама да включат и фаровете.
Под тях се чу сподавен шум от караница, после нещо пак изщрака. Кабината веднага се изпълни с унилия тътен на човешки глас.