— Не се притеснявай за това. Просто намери друго шосе, някое по-тесничко — успокои го Масклин. — Ей сега се връщам.
Той се смъкна по клатушкащата се стълба при Доркас и неговите хора. В момента не правеха нищо кой знае какво, само кормилните бригади леко подръпваха кормилото, но онези на газта здраво натискаха педала. Много номи седяха и се опитваха да се отпуснат. Когато Масклин дойде при тях, го посрещнаха с разпокъсана весела врява.
Доркас седеше сам встрани и драскаше нещо на парче хартия.
— А, ти ли си — каза той. — Как върви, добре ли е сега? Свършиха ли се нещата за блъскане?
— Мисля, че е кола. С човеци вътре.
Доркас се почеса по брадичката.
— И какво искаш от мен?
— Нали използва нещо, за да срежеш жиците на камиона и той да не може да върви — каза Масклин.
— Клещи. И какво, тия клещи?
— Още ли са у тебе?
— О, да. Само че трябват двама номи да ги използват.
— Тогава ще кажа и на някой друг — и Масклин разказа на Доркас какво е намислил.
Старият ном го изгледа с нещо, подобно на възхищение, но после поклати глава.
— Никога няма да стане — каза той. — Нямаме време. Инак е чудесна идея все пак.
— Но ние сме толкова по-бързи от човеците! Ще го направим и ще сме се качили на камиона, преди те въобще да разберат нещо!
— Хммм — Доркас се усмихна гадничко. — Ти идваш ли?
— Да. Аз… ъъ… не съм сигурен, че номи, които никога не са излизали вън от Магазина, ще се справят.
Доркас стана и се прозя.
— Абе, ще ми се да го пробвам тоя „свеж въздух“ — каза той. — Много бил полезен, разправят.
Ако имаше някой, който да наднича през плета към този обвит с мъглица селски път, щеше да види един камион, който гърми по него с далеч не безопасна скорост.
Сигурно щеше да си помисли: Това превозно средство е доста необичайно. Май е изпозагубило сума ти неща от онези, дето трябва да ги има, като например един фар, броня и повечето от боята от едната си страна, и е подбрало оттук-оттам други неща, дето не трябва да ги има, като например по някое храстче и лист ръждясала ламарина.
Може би щеше да се позачуди защо на дръжката на едната му врата виси табелка „Пътни работи“.
И със сигурност идеше да се позачуди защо ей тъй, както си трополеше, взе, че спря.
Полицейската кола подире му спря доста по-внушително сред дъжд от чакъл. Двама души почти изпаднаха от нея и изтичаха към камиона, като зарязаха вратите отворени.
Ако наблюдателят разбираше човешки език, сигурно щеше да чуе как някой каза следното: „Хубаво, мой човек, тва беше за неска“ и после: „Де се дяна тоя? Тука, вътре, има само една камара въжета!“ А после друг глас щеше да добави: „А на бас, че се е изнизал и се е юрнал през ливадите.“
И докато ставаше всичко това, и докато полицаите вяло ръчкаха из плета и святкаха с фенерите си из мъглата, двойка много, ама много дребнички сенки изтърча изпод каросерията на камиона и изчезна под колата. Движеха се много бързо — като мишки. И, също като на мишки, гласовете им бяха тънки и пискливи и бърбореха адски бързо.
Мъкнеха чифт клещи.
Няколко секунди по-късно те се шмугнаха обратно. И почти веднага щом изчезнаха под камиона, той запали.
Мъжете се разкрещяха и се втурнаха към колата.
Но вместо тя да разбуди с рев мъгливата нощ, се чу само „брр, бррр, бррр“.
След малко единият излезе и вдигна капака.
Докато камионът изчезваше в мъглата и единствената му задна светлина бавно помръкваше, човекът коленичи, бръкна под колата и извади цяла шепа прилежно накълцани жици…
Това би видял наблюдателят. Всъщност, единствените наблюдатели бяха двойка крави и те нищо не разбраха от цялата работа.
Май стигнахме почти до края.
Ден-два по-късно камионът бе открит в една канавка близо до града. Странното беше ей това: акумулаторът и де що има жица, крушка и прекъсвач, бяха отмъкнати. Барабар с радиото.
Кабината беше пълна с въженца.
14.
XV. И рекоха номите: Ето Новото Място, и то ще е наше во Веки Веков.
XVI. И Външният не рече Нищо.
Това беше каменна кариера. Номите го разбраха по окачената на портала ръждясала табела: „Кариера. Опасно! Не влизай!“
Откриха я след луд панически бяг през ливадите. Чист късмет, ако послушате Ангало. С помощта на Арнолд Брос (създаден в 1905), ако вярвате на Гърдър.
Няма значение как се настаниха, как откриха няколкото стари съборетини, как изследваха пещерите и купчините камъни, как разкараха плъховете. Не беше кой знае колко трудно. По-трудното беше да навиеш повечето от старите номи да излязат навън — те се чувстваха по-добре, когато имат под над главите си. Тук баба Моркий свърши екстра работа. Тя ги накара да я гледат как се разкарва насам-натам и храбро вдишва страшния Свеж Въздух.