Когато си тръгвам, пристига един фермер. Вече го бях виждала няколко пъти и той бе събудил любопитството ми, защото в задната част на своя ван „Ситроен“, който сякаш се крепи да не се разпадне с помощта на ластици, винаги кара пъстра менажерия от домашни животни. Те крякат пронизително, но въпреки че мъжът оставя широко отворени задните врати на вана, никога не се опитват да избягат. Спирам се и го наблюдавам. Винаги следва един и същ установен ритуал: разтоварва три щайги с малки пластмасови гърнета. Те са пълни догоре със златист зехтин, подправен с провансалски билки, и в центъра на всяко гърне плуват едри бучки козе сирене. Фермерът ги доставя на crémerie-fromagerie. После идва ред на шунката, обикновено десет броя. Големи резени, увити в кърпи от фин муселин. Всеки от тях грижливо се претегля, когато се подава през тезгяха. Брадатият, с проницателен поглед собственик на тази модерна млекарница и приличащият на живо плашило фермер, чиято коса никога не е сресана и чиито дрехи изглеждат така, сякаш той и всички молци в Южна Франция са спали в тях, осъществяват своята търговия пред чакащите клиенти, включително пререждайки и този, който в момента е бил обслужван. Дебели пачки пари преминават от касата на магазина в джоба на земеделския производител и той се отдалечава с наперена походка, като шляпа по паважа с високите гумени ботуши, които носи дори в разгара на лятото. Защо ли пътува със своите животни? Първия път, когато го видях, с две бели кози, четири патици, няколко пилета и разнородни крякащи гъски — всичките наблъскани едни до други, като птиците се въртят между краката на козите, предположих, че кара пътниците си, за да бъдат заклани или продадени. Но очевидно не беше така. Те са му спътници и изглеждат напълно доволни, натъпкани едни до други, да пътуват с него. Няма ли си жена, която да се грижи за тях у дома? Ако се съди по външния му вид, предполагам, че не. Ако прасетата не бяха превърнати на шунка, щеше ли да ги кара и тях със себе си? Собственикът на crémerie е негов редовен клиент, така че трябва да има още свине в неговия дом, иначе как може да продължава да доставя jambon, шунка? По-късно научих, че шунката не е негова. Той я превозва и продава заради свой съсед, чиято ферма граничи с неговата. Уговорката им покрива разходите за бензина му. Собствените си оскъдни доходи припечелва от козето сирене и пътуващия си птичи цирк. Както подозирах, няма съпруга.
Като се върнах в къщата, оставих храната на импровизираната маса в кухнята на долния етаж. Уви, в нетърпението си да се върна до колата и да разтоваря чувала с плътната тъмна пръст, в която ще засадя моята нежна катерлива пасифлора, забравям да затворя вратата. Когато се връщам след едва десет минути, намирам двете торбички, в които бяха пилетата, разкъсани на парчета на пода. Даже сиренето е изчезнало. Кратка разузнавателна обиколка из градината ме отвежда до Памела, която похърква под кипарисите, заобиколена от натрошени кости и армия от мравки, които вече са започнали да оглозгват останалото по кокалите. Решавайки да не бия животното, още повече че то не е мое, се отправям обратно към селото, за да купя други две пилета и още две питки козе сирене. Младата двойка, която притежава млекарницата, ме гледа невярващо, когато поисквам точно същото, което бях купила едва преди половин час.
— Неочаквани гости — промърморвам, чувствайки се твърде глупаво да призная, че кучето е изяло вечерята ни.
Бледите лъчи на късното следобедно слънце се удължават. Истеричното жужене на цикадите става по-приглушено. Денят бавно клони към вечерния покой. Нощта се спуска. Ванеса запалва противокомарните свещи, както и моята газена лампа. Разположени равномерно по парапета на терасата, те създават блестящи сфери от златиста светлина. С чаши изстудено розе в ръка, с Мишел тържествено засаждаме пасифлората на терасата пред мецанина, близо до входната врата. Нежна млада пасифлора — нашата първа покупка за градината, идеалният ни дар за къщата. Кларис я полива обилно. Ванеса я снима с фотоапарата на Мишел.
Съвсем скоро първото ни лято ще свърши, но това са моментите, които ще останат живи. Ще се връщам към тях отново и отново в сигурното убежище на паметта си. Съвършено щастие. Дръпвам се назад, очарована от гледката на Мишел и двете му подрастващи дъщери, и се питам мълчаливо какво ли крие неизвестното бъдеще за нас.
Не бях подготвена за това. Когато става въпрос за пълненето на стомаха, у Памела се пробужда един енергичен и хитър звяр. Кроткото досега куче, което ме определя като свой враг — човека, който си присвоява неговата храна, ми е обявило война. Тази сутрин установявам, че казаните за смет — нашите, както и тези, които принадлежат на другите две къщи, разположени в източната част на хълма — са били преровени. По алеята се търкалят отворени консервени кутии, полуизядени стари франзели, празни пакети от храна, заедно с останалите разнородни боклуци, които се намират в кофата за смет на всяко семейство. Губя двайсет минути, за да събера всичко и да го хвърля в нашия казан. В бележката си, която единият от съседите ни е закрепил върху капака на неговия, той учтиво ни моли да държим животното си вързано, ако то не може да държи главата си извън кофите за боклук. Унижена, написвам извинителен отговор на непознатите съседи, който пускам в пощенската им кутия. Уверявам ги, че това няма да се повтори.