Проблемът наистина няма да възникне отново, защото момичетата си заминават, а с тях си отива и дебелата Памела. Каква олелия! Каква бъркотия от полуопаковани багажи, развалени ципове, изгубени гребени, бръмчащи сешоари, новопридобити бански костюми, подаръци за маман, които са très fragiles, твърде крехки, както и успокояване на най-разстроеното куче, което — клетото, нищо неподозиращо зверче — ще трябва да пътува в самолета, затворено в някаква мизерна клетка. Независимо от това, френетичната суматоха потиска тъгата ми. И когато всичко най-накрая е подредено, макар и по хаотичен начин, двамата с Мишел закарваме Кларис и Ванеса на летището и ги изпращаме. Днес е първата болезнена раздяла. Това пътуване до летището на Ница ще бъде първото от много такива. Оттук нататък животът ми ще се ръководи от пътувания дотам и обратно, от целувки за „добре дошли“ и болката от au revoirs, сбогувания. Ванеса, така страстно в противоречие с младото си тяло и засилването на цветовете на юношеската си сексуалност, и Кларис — деликатна, ленива, стремяща се към красотата и формата. Бях ги обикнала и копнеех и те да чувстват същото към мен. Надявам се, че тези седмици, това славно лято ни е сближило. Иска ми се те да ме харесват не като втора майка, а като приятел, като роднина. Нищо не бе казано, не бе показана никаква емоция от раздялата. И все пак те пристъпват срамежливо и ме прегръщат непохватно, след това се отправят, клатушкайки се, с многобройните си чанти, влачещи се кърпи и маратонки през паспортния контрол, като махат назад и отправят въздушни целувки на любимия си папа и може би на неговата нова жена.
Това отпътуване е първото напомняне, че лятната ваканция е към своя край. След една седмица Мишел също ще се върне в Париж. Мен не ме чака никаква актьорска работа, така че съм решила да остана, за да се справя с моя роман и защото все още не мога да понеса да се откъсна от това място. Мишел ще идва със самолета, за да прекарва почивните дни с мен.
Прекарваме последната ни седмица заедно на нашите бюра, подготвяйки се бавно за това, което на френски наричат la rentrée, тоест завръщане след лятната ваканция. Бюрото на Мишел е паянтова дървена маса, взета от едно от многото brocantes, магазинчета за стари вещи, край магистрала № 7, близо до Антиб. Бе я поставил на сянка под магнолията. Научих, че тези дървета произхождат от южните щати на САЩ, където са били открити от френския ботаник Шарл Плюмие, на когото Луи XIV заповядал да търси екзотични растения за кралските градини. Най-ранните образци са били донесени във Франция през първата половина на XVIII век. Наречени са на Пиер Магнол (1638–1715), директор на ботаническата градина в Монпелие.
За разлика от Мишел, аз не мога да се концентрирам в царящата горещина и предпочитам да се затворя вътре. Избирам една от стаите, която още не сме докосвали, освен че сме измили пода и сме я проветрили. Тайно си я бях заплюла за мое работно място — мразя думата „кабинет“, — защото е светла, но не прекалено слънчева. Има прозорци от предната страна, които гледат към автомобилната алея и ъгъла с кипарисите. Ако се наведа наляво, дори мога да зърна плиткия край на езерцето, което сега е пълно с чиста вода. От задната страна френските ѝ прозорци водят към терасата, където закусваме. Оттам, ако погледна навън, виждам грубо издяланите каменни стъпала, които се изкачват през боровата гора до върха на хълма и прословутия ни резервоар за вода. Тук, в тази стая, си направих маса от дървено магаре и дъски и струпах върху нея лаптопа си, различни справочници, нахвърляните бележки за моята фабула, карти, научна литература и всичките ми други книжа. Като приключа работа, за да ги предпазя от прахта и падащата мазилка, завивам всичко с чаршаф. Когато Мишел си тръгне, ще отърва стаята от нейните отвратителни розови тапети на цветя, ще ги сваля и ще варосам стените. Имам добро усещане за това помещение, тук мога да се потопя в моя собствен свят. И понеже има изглед към двете посоки, не изпитвам клаустрофобия. Единственото нещо, което ме смущава, е едно спорадично шумолене, което не мога да проследя или да определя какво е. Струва ми се, че идва от продълговатото тяло над предните стъкла, в което вероятно някога е бил механизмът за навиване на щорите, но всеки път, когато извиквам Мишел да чуе, шумът мистериозно спира.