В сегашното ми състояние откривам, че настроението ми е приповдигнато от заразната му енергичност.
И така, ние оставаме.
Когато се заизкачваме, залитайки, обратно по нашата алея, като се препъваме поради липсата на фенерче, небето е среднощно синьо покривало, на което луната и блестящите звезди изглеждат като изрязани от детска ръка. Твърде късно е да ядем, а и сме твърде пияни, за да готвя, така че се мотаем известно време на двора, като плуваме, за да проясним главите си, след това се строполяваме един до друг на шезлонгите, заслушани в нощта, която се върти ли, върти пред нашите пиянски очи.
— За какво ти говореше Одил толкова сериозно? За сметката ни за водата ли? — изпелтечвам, без да обръщам глава и да отделям поглед от звездите. От движението ще ми се завие свят.
— Не, нито един от тях не даде никакво обяснение за нея. Тя описваше работата си — отвръща Мишел.
— Която е?
— Тя е ясновидка. Клиенти ѝ телефонират от цяла Европа, плащат ѝ с кредитна карта и тя им гадае по половин час. Любопитно е.
— Значи, представата ми за Жан-Клод като магьосник не е толкова далеч от истината — казвам провлачено.
— Жан-Клод ли? О, не. Той е агент по недвижими имоти.
Страдащ от махмурлук и с ужасно главоболие, Мишел заминава с ранния сутрешен полет за Париж. Обхваща ме странна пустота. Смяна на сезоните. Във въздуха се усеща първият полъх на есента. Лястовиците летят ниско, събират се близо до къщата, приготвяйки се за пътуването си до Африка. Цветовете се променят. Появяват се жълти и червеникавокафяви оттенъци. Един прелестен отрязък от време върви към своя неизбежен край. През целия си живот винаги се оказвам неподготвена да се справя с такива моменти на загуба, но после си напомням, че това е временна промяна. Животът е пред нас и къщата още не е съвсем наша. Очакват ни предизвикателства, а и Мишел ще се върне в петък. Настроението ми се подобрява.
Отърсвам се от самотата, като отлепям тапетите в моя „кабинет“. Шумоленето все още се чува, съпроводено от време на време от някакво особено цвърчене. Дали не се е родило някакво странно животинче? Въображението ми скача към трейлърите на холивудски филми на ужасите, които съм гледала, където малки пластмасови същества започват да бродят безшумно в мазето на някое нищо неподозиращо американско семейство. В началото те са мили и писукат, след това стават по-големи и докато се обърнеш, вече заплашват да господстват на земята. Изкушавам се да откъртя корниза от стената, но се страхувам от това, което може да открия. Най-добре да го оставя така, както си е. Може да е някой гекон, който е бил обезпокоен от пристигането ни тук. Те са плахи мъничета и изглежда, са най-щастливи, когато са смушени в тъмните ъгли, далеч от ярката слънчева светлина.
Някои дни горещината е толкова голяма, така екстремна, че сутрешната роса направо окъпва растенията и те остават клюмнали. Влагата е навсякъде. Предполагам, че това е начинът, по който природата ги предпазва от изсъхване. Мисля, че точно затова решавам да поливам вечер неотдавна посадения в саксии здравец.
Слънцето клони към залез. Това е първата ми самотна вечер. Аз съм в градината с маркуча. Над мен кръжат два мишелова. Вдигам глава (все още доста замаяна от портвайна) и ги гледам как се вият, чудейки се какво дебнат. Чувам единия от тях да надава крясък — далечен, кънтящ вик, който отеква в неподвижния въздух. После внезапно се чува друг шум — тропот от тежки стъпки. Някой идва зад мен. Замръзвам намясто. Чувам ясно нечие тежко дишане. Цялата се вледенявам. Как бих могла, съвсем сама, да се боря с крадец в това пусто място? Поглеждам преценяващо маркуча в ръката си. Мога да насоча струята към нарушителя, да го намокря и объркам за няколко секунди, докато избягам. Поемам си дълбоко дъх и бавно се обръщам. На няколко крачки зад мен на терасата стои диво прасе с чудовищни размери.
Няма съмнение, че е женско, по-смъртоносният от двата вида. Трябва да е дошла да търси храна за малките си, иначе никога нямаше да се приближи толкова много до къщата. Чувала съм колко опасни могат да бъдат дивите прасета, ако се ядосат или се почувстват застрашени. Може да ме нападне, ако мръдна или я изплаша. Самото ѝ тегло може да ме убие или да ме осакати. Стоя замръзнала на мястото си и почти ми се иска да беше крадец. При нарушител има възможност да го убедиш да се вразуми, но не и при този голям космат звяр. Не смея да помръдна, но нямам желание и да протакам нещата. Бавно, почти недоловимо, завъртам накрайника на маркуча, за да спра водата, и като прикляквам, го оставям на земята. После правя първите си стъпки към къщата.