Гигантското прасе не помръдва от мястото си и ме наблюдава. Какво ли си мисли? Жан-Клод с пушката си може да ѝ бъде достоен противник, но не и аз. Хвърлям поглед към горната част на хълма, вглеждайки се в боровата горичка, за да видя дали ще съзра нейния партньор или малките ѝ. Не виждам глиган. Така че трябва да надвия само тази женска. Стигам до къщата, затварям бързо вратата и се облягам на нея, заслушана в бесните удари на сърцето си. Дори скъпата стара Памела щеше да се уплаши. Трябва да призная, че ми липсва тази дебела немска овчарка. Убеждавам се, че имам нужда от собствено куче. Пазач и другар в самотните вечери.
Мишел пристига. Отиваме с колата направо в местния кучешки приют и избираме едно пъргаво яко куче на име Анри. То изглежда по-скоро като едър червен сетер, с изключение на това, че козината му е смолисточерна. Чудя се защо е бил изоставен. Козината му лъщи като добре излъскана лимузина и по всичко изглежда, че е бил добре обгрижван. Според досието му, Анри е само на три години и бележката във ветеринарния му картон потвърждава, че е в отлично здраве. Когато питам госпожата, която се грижи за приюта, тя неохотно признава, че е непокорен. Интересувам се в какво се изразява непокорството му.
— Бяга. Постоянно.
— О!
— Да, но вие казвате, че разполагате с много земя — вдъхва ни тя увереност. — Той може да изразходва цялата тази излишна енергия. Кучето идеално подхожда на вашите нужди, а вие — на неговите.
Мишел не е убеден.
— Нека да помислим за това, chérie. Ние все още нямаме ограда — прошепва той.
Ала изражението на Анри направо ми къса сърцето — погледът му сякаш казва „не ме оставяйте тук“, освен това диша задъхано с такъв силен копнеж, че не мога да си тръгна и да осъдя бедното животно да остане пак в тази клетка.
— Може ли да го изведем само за пет минути… за да сме сигурни?
Тя поклаща отрицателно глава. Било в разрез с правилата. Пораждало надежда у кучето, често напразна.
Като истинска търговка, жената се възползва от моята добросърдечност.
— Имате един месец. Ако не се получи и го върнете в рамките на месеца, ще го приемем обратно. Но съм сигурна, че няма да е необходимо. Той ще свикне с вас.
Задъханото дишане на Анри показва нетърпеливото му съгласие.
Плащаме, подписваме разрешителния документ, купуваме му нашийник и го завеждаме до колата. Или по-скоро той ни завлича дотам. Трудно го удържам. Анри притежава силата на мечка гризли.
Тази първа вечер Мишел настоява да завържем Анри със синджир — достатъчно дълъг повод, за ствола на магнолията. Той може да седи с нас, докато приготвим и изядем скарата за вечеря, но в същото време ще започне да придобива навика да стои спокойно наоколо. Анри трябва да се научи малко на дисциплина, обяснява Мишел. По този начин ще свикне да не ходи да скита. Анри слага глава върху лапите си и се цупи.
Остава в тази поза през цялата събота.
— Не мисля, че е много щастлив — казвам аз.
— Приспособява се.
Черните очи на Анри ме гледат с болка и обвинение: „Ти ме освободи само за да ме направиш затворник“ — сякаш казва той. Не мога да понеса това. Прекарвам часове да го галя и да му говоря, но Анри не отстъпва. Той отказва да яде. О, какъв контраст с Памела!
Имаме гости за вечеря. Италиански художник и датската му съпруга. Très chic. Търсеща внимание двойка, която се стреми да бъде видяна на точните приеми и в компанията на богатите и известните. Той е нисък и закръглен, и ужасен женкар, който понякога — след бутилка-две — ме кара да се чувствам неудобно, но под маската на обичайния Казанова откривам сърдечен и щедър човек.
Бях се запознала с тях в началото на 80-те години, когато играех в един театър в Копенхаген. Сега те са си купили къща тук, в Южна Франция, в Био, и в известна степен се оказваме съседи. Двамата пристигат със закъснение, което не е необичайно, въоръжени със записи на самба, които искат да слушаме по време на вечерята. „Почакайте да видите нашия окаян малък касетофон“ — мисля си, докато вземам касетите с широка усмивка.