Той, както винаги, е облечен от глава до пети в мрачно черно. Тя, датчанката, е висока и стройна като върба. В пълен противовес на това, е хладна и резервирана и носи дълга, падаща на дипли, безупречно бяла ленена рокля. Художникът не е любител на кучетата, макар че притежават две.
Анри, все още вързан, ги надушва и се изправя, за да ги приветства. Той е оживен и развеселен за първи път от повече от двайсет и четири часа и започва да размахва опашка и да скимти радостно.
— Защо е вързан? — пита нашият приятел.
— Едва вчера го взехме от кучешкия приют и за да не избяга…
Говоря безсмислици във връзка с проблема на Анри, докато нашите приятели с тропически загар отварят с пукот бутилката, която толкова щедро са донесли за вечерята.
От другата страна на покритата с пръст площадка Мишел разпалва барбекюто. В нощния въздух се издига дим, разнасящ аромата на провансалски подправки и печено на скара месо. Отварям бутилка червено вино „Сен Жозеф“ от Сен Дезира.
— То ще се укроти само ако го оставите свободно. Трябва да развие чувството си за граници в свободно пространство.
Казаното от Олга има смисъл. Във всеки случай аз умирам да си намеря повод да го освободя. Изтичвам при Мишел, който ме вика, и докато напълвам отново чашата му и поставям изпечените на скарата резени агнешко в едно блюдо, повтарям това, което каза Олга.
— Щом смяташ, че е така — отговаря той, макар да усещам, че се съмнява в собствените си думи.
Втурвам се нагоре по стълбите и отвързвам Анри. Той е на седмото небе от радост. За едно денонощие кучето е имало четири почивки за пишкане и една дълга разходка на каишка, по време на която ме влачеше нагоре-надолу по склона. Опашката му се върти като лудо махало.
— Хайде, момче — казвам ласкаво, очаквайки да ме последва на долната тераса, където нашите приятели посръбват шампанско и поглъщат с очи гледката. Но той не помръдва. Скоростта, с която размахва опашката си, се увеличава. Боя се, че това не предвещава нищо добро, но преди да успея да последвам инстинктите си, Анри прави огромен скок и се приземява на гърба на двамата ни гости. Те се озовават проснати на нашата несъществуваща морава. За щастие чашите им не са счупени, но двойката е обляна в шампанско и роклята на Олга е нацапана със зелени петна от малкото оцелели туфи трева.
— Какъв извънредно дружелюбен приятел — казва художникът, като става от земята и се изтупва от прахта. — Точно така насърчавам да ме посрещат моите любовници.
Следващият петък получавам телеграма от мадам Б. Имало грешка в цената на имота. Направо изстивам. Знаех си! През цялото лято се страхувах от новини като тази. После продължавам да чета. Поради факта, че втората половина от земята, известна ни сега като „втория парцел“, е с 1350 кв. м по-голяма от парцела с къщата — половината, която в момента купуваме, — ние имаме право да ни бъдат възстановени няколко хиляди франка. Надавам радостни възгласи на пътя, докато гледам нашия дебел брадат пощальон, който преди малко ми е дал телеграмата, да се скрива зад завоя. Не мога да не отбележа, че той и неговият мотопед представляват рискована комбинация между едър мъж и скромна машина. Когато стига до нас, дневният му товар е почти доставен. Как се справя с първите обиколки от пътуването си, като потегля от пощата, натоварен с всичките сутрешни писма и колети? И как този малък жълт мотопед успява да превози неговото тегло и това на пакетите му нагоре и надолу по стръмните и криволичещи хълмисти пътища?
Но за момента имам по-важни въпроси, за които да мисля. Отпрашвам с колата до местната телефонна кабина, за да се обадя на Мишел в кабинета му в Париж.
— Или казано накратко — заявява той, — можем да си купим легло.
Да!
Преди да е изтекъл и час, вече съм в Кан и поръчвам най-голямото легло, което предлагат. Оставям капаро, останалата част от парите ще бъде платена, когато леглото пристигне след два месеца. Излизам от магазина, зачервена от вълнение. Изхарчихме цялата възстановена сума само за тази мебел.
При звука от мотопеда на пощальона, който се движи бавно по пътя, Анри се втурва по алеята и застава на завоя, за да пожелае добро утро. Когато пощальонът забавя, за да завие, Анри скача във въздуха пред него с разперени лапи, като лае бясно. Уви, неговият възторжен поздрав изпраща пощенския раздавач, le facteur, във въздуха.
Чувам викове и лай, скачам от бюрото си и изтичвам навън да разбера какво става. На асфалтирания път, застанал на четири крака, клетият пълен човек се тресе от ужас и се мъчи да събере своите писма и колети, които са се разлетели във всички посоки. Анри все още е наблизо, лае и ръмжи. Пощальонът е трепереща развалина, която ломоти нещо пред оголените зъби на кучето, и предното колело на мотопеда му е силно повредено.