— Той ще трябва да си отиде, chérie — казва Мишел.
— Но откакто Анри е тук, в градината ни не са бродили глигани, а и той ми прави компания. Моля те, нека да го задържим.
Мишел се мръщи.
— Трябва да обмислим сериозно този въпрос — отговаря той.
Този следобед ни сервира и последната горчива капка: Жан-Клод пристига с новината, че един полицай от централния полицейски участък в Кан му е позвънил по телефона, за да каже, че голямо черно куче, известно като Анри (от приюта са го идентифицирали по името на нашийника му и са се свързали с тях), тероризира гостите, които правят слънчеви бани на частния плаж на хотел „Мажестик“. Мишел благодари на Жан-Клод, задето си е направил труда да дойде и да ни каже. След това трябва да отиде с колата до Кан, за да прибере кучето и да плати голяма глоба — Анри е обвинен в нарушаване на спокойствието.
Отивам у Жан-Клод с бутилка вино и многословно се извинявам, че се появявам без покана. Гръмогласният му смях ме успокоява, че всичко е съвсем наред. В действителност той ни кани на свой ред на още един apéro. След като едва съм се възстановила от предишния, не определям конкретна дата, но приемам да му звънна по телефона, добавяйки, че при следващия повод те трябва да дойдат у нас. На вечеря двамата с Мишел обсъждаме проблема с Анри и аз със съжаление признавам, че ще е най-добре за всички, в това число и за кучето, ако го върнем.
В понеделник сутринта жената в приюта видимо негодува, докато подписваме още един набор от документи, този път освобождаващи ни от всякаква отговорност за горкото животно.
Разплаквам се, докато го целуваме за довиждане, и той, объркан, е отведен отново в ужасната си клетка, но трябва да призная, че бях действала прибързано. „Следващата година — казвам си аз, — когато бъдем по-добре организирани, обещавам да се върна за теб, Анри.“
Островите на съкровищата
Навън е кристално ясна слънчева есенна утрин. Вчера валя за първи път от повече от два месеца. Днес във въздуха се долавя мирисът на дъжд, което предсказва смяната на сезоните и ми напомня, че тези дълги сухи лета не са наистина безкрайни. Само още няколко дни и ще трябва да затворим къщата. Двамата с Мишел ще летим за Австралия, за да снимаме филм по сюжета на моя роман, в който играя главната роля. Това е вълнуващо предизвикателство. Въпреки това, за мен ще е много болезнено да се откъсна от „Апасионата“. Австралия е на другия край на света и няма да има прескачания до дома за събота и неделя.
— Ако сюжетът ми се развиваше тук… — мънкам, докато сгъвам спалното бельо, което прибирам заедно с торбички лавандула в един шкаф в антрето.
Независимо от всичко, което остава да се направи — имам да опаковам романа и книжата си, да наредя багажа си, а и все още се опитваме да накараме най-неуловимия notaire да определи твърда дата за окончателната сделка, — Мишел обявява:
— Остави всичко, отиваме на лов.
— Какво? — питам със смях.
— Ще вземем ферибота до островите, за да търсим съкровище.
Съгласявам се с готовност, защото перспективата за каквато и да е разходка с лодка винаги ми доставя детинска радост, а и идеята за една тайнствена обиколка е твърде неустоима. Освен това, никога не съм посещавала Леринските острови.
— Какво съкровище ще търсим?
— Ще видиш. Първо ще посетим най-далечния остров, ще се върнем на по-близкия, където можем да обядваме, а след това ще отпътуваме за къщи с ферибота в късния следобед.
Купуваме си билети от будка, сгушена до офиса на началника на пристанището и митническия кей в старото пристанище на Кан. Докато чакаме ферибота, се разхождаме по съседния кей и от тази издадена точка поглеждаме назад към величествената Тур дю Сюке — устоялата на времето кула, кацнала на самия връх на скалата, известна като Сюке, върху която е разположена старинната част на Кан.
Първоначално тук е било построено рибарско селище, наречено Каноа, което означава „тръстиково пристанище“ — заради тръстиките, които растели в изобилие преди толкова много векове на това място, което тогава не било нищо повече от едно блатисто крайбрежие. В наши дни изглежда почти немислимо да си представим Кан като дива пустош. Извръщайки поглед към морето край кея, отново се озоваваме в XX век — подухва ветрец и наредените като мъниста на огърлица перленобели яхти се поклащат безшумно в края на водата.
— Кой притежава всички тези яхти? — питам, изказвайки на глас мислите си. Не мога да си представя колко милиона трябва да натрупа човек, за да може да плаща за един от тези шикозни плавателни съдове. Няколко от корабите са с дължината на железопътен вагон и със сигурност са стрували повече от приходите за цял живот на средностатистическия трудещ се.