— Тук има много чужди пари. И голяма корупция също. Един от бившите кметове на Ница например избяга в Уругвай.
— Защо?
— Ако беше останал във Франция, щеше да бъде хвърлен в затвора за корупция и укриване на данъци. Както изглежда, той е присвоил значителни суми от град Ница и е прехвърлил парите в Южна Америка в готовност за пенсионирането си.
— Съвършено вярно! Жак Медсен, разбира се! — засмивам се, повече невярваща, отколкото развеселена от размаха и самоувереността на такава измама на Ривиерата. — Обаче накрая го хванаха, нали?
— Да, хванаха го.
Спомням си, че Греъм Грийн, който живееше в Антиб и когото бях срещала няколко пъти, през 1982 г. публикува книга, озаглавена J’Accuse, „Аз обвинявам“. Тя разкриваше корупцията в Ница и прякото забъркване на господин Медсен с италианската мафия. Имаше скандал, свързан с казино. Грийн смяташе, че тревожно голям процент от служителите в полицията и правосъдната система са в порочни връзки с le milieu, престъпния свят. По-късно Медсен бе успял да избяга от страната.
— Смяташ ли, че цялата поквара и низост на Ривиерата са свършили с неговото бягство и по-късното му лишаване от свобода? — питам Мишел.
— Някак си се съмнявам в това.
— Възможно ли е някъде на тези острови да има заровени милиарди мафиотски франкове, които никога не са били изнесени тайно от страната?
— Кой знае?
— Значи, ще ги изкопаем и ще се разплатим с мадам Б., така ли?
— Не. — Той се усмихва на моята шега. — Това не е съкровището, което търсим.
— Ами тогава какво е то?
— Ще видиш.
Усмихвам се, наслаждавайки се на играта. Като се оглеждам, забелязвам множество загорели от слънцето, боси млади мъже с шорти, които се занимават с такелажа на яхтите. Няколко се изкачват по алуминиевите мачти като маймуни, катерещи се за банани, докато други търкат палубите от тиково дърво, мият, обливат с маркуч или бършат впечатляващите корпуси от стъклопласт. Излъскват и без това лъскавите повърхности. Всички са заети като мравки, потънали в мечти за морски приключения.
— По-добре да вървим — казва Мишел, като ме хваща за ръката.
Часовникът на кулата върху скалата Сюке отбелязва десет часа и фериботът се готви да потегли. Обаче разпръсната група от закъснели пътници се стича по кея, като всички крещят и ръкомахат. Капитанът се усмихва. Корабът чака. Всички се ръкуват приятелски с него и се качват на борда.
По време на това кратко забавяне аз се оглеждам наоколо. Трябва да призная, че в това старо пристанище все още има голямо очарование. Например хотел „Сплендид“ — с живописния си набор от международни знамена и семпла бяла фасада. Но след това вниманието ми привлича надпис с големи черни букви — „Клубът на Джими“, над безлично бежова сграда, и надпис със сини букви, който гласи: „Казино“. Трудно е да си представиш по-грозна гледка.
Фериботът потегля и ние излизаме от пристанището. Облягам се на парапета, обхваната от внезапно вълнение. Водно чедо по природа, аз съм най-щастлива, когато съм в морето или край него. Над главите ни кръжат чайки, бели като яхтите пенести пръски се издигат, за да ни разхладят, докато фериботът пори повърхността на иначе спокойното море. Минаваме край закотвен петмачтов луксозен лайнер с надпис на корпуса „Клуб Мед 2“ и пълно с пенсионери екскурзионно корабче.
Гледан от морето, Кан все още създава илюзията за аристократизъм, но при по-внимателно вглеждане този луксозен курорт винаги ми напомня на доста отчаяна застаряваща проститутка. Спомням си за една отдавна забравена група травестити, с които прекарах известно време, докато работех в Бразилия. По на четиресет-четиресет и пет години, всички те вече не бяха млади, но с много грим, при леко приглушена светлина и от известно разстояние, успяваха да изглеждат добре. Усмихвам се на себе си, припомняйки си тяхната повишена от кокаина енергичност, някои от дивите места, на които ме мъкнеха, и скандалните истории, които разказваха. Допускам, че Кан също има много лица.
Хотел „Карлтън“, разположен точно по средата на булевард „Кроазет“, властва над залива. Той веднага привлича окото със свежата си бяла елегантност. Нито един елемент от неговата външна показност не може да се различи от това голямо разстояние. Чувствайки как усилващата се слънчева топлина прониква в тялото ми, засенчвам с ръка очите си, за да видя наблюдателната кула, издигаща се високо над града. Разглеждам вилите от fin de siècle, края на века, чиито прозорци блещукат на слънчевата светлина като пирати, даващи сигнал за отбой на своите събратя, които чакат в открито море. Пръски от есенни цветове — червено, жълто, златно — изпъстрят обраслите с палми хълмове, докато десетки загорели тела в разноцветни оскъдни бански костюми лежат на винаги оживените златисти плажове. Това пътуване с кораб е възхитително. На борда на ферибота има само шепа пътници и повечето от тях изглеждат местни жители, които призори са отишли до континенталната част, до пазара за зеленчуци и риба Форвил — грубовати на вид жени, стискащи платнени пазарски торби, натъпкани с плодове и зеленчуци с ярки цветове. Две стари беззъби бабки, прегърнали плътно с ръце своите трофеи, са седнали една до друга и доволно клюкарстват. Телата им може да са сбръчкани, кожата им може да е потъмняла и загрубяла от слънцето, но очите им лукаво блестят.