На входа за абатството и неговата църква има порта от ковано желязо, която грее от ярките съцветия на бугенвилиите. Прочитам гравирания надпис на един крайъгълен камък, който гласи, че свети Патрик е учил тук под ръководството на свети Онора, преди да отпътува на север за Ирландия. Като ирландска католичка, тази информация ме радва. Свети Патрик е пристигнал в Ирландия, а аз — тук.
Магазинът се стопанисва от две дами на средна възраст, едната от които ни продава лавандуловото масло, както и голям буркан с розмаринов мед, който усърдно ни препоръчва. В помещението тихо звучат григориански песнопения, които могат да бъдат закупени на компактдиск. Американците пристигат. Купуват бутилки с известния ликьор на монасите. Един от тях веднага изважда своята от хартиената торбичка, отвива капачката и отпива жадно от нея.
— Исусе! — изкикотва се той. — Това много ми харесва!
Шишето преминава сред другарите му и скоро вече е празно.
Жените гледат учудено. Ние излизаме отново под яркото обедно слънце, оставяйки ги в недоумение от случката.
В далечния край на острова, на ветровития бряг, се издига укрепеният манастир. Неподвластен на времето, уединен, внушителен. Висок аскетичен паметник, той е изграден от изсечени каменни блокове. Построен в самия край на малкия нос, манастирът гледа през морето, както си мисля, към Калви — градче на северозападния бряг на Корсика.
Поради откритото си местоположение той целият е брулен от вятъра, което прави нежния прасковен цвят на камъка някак още по-очарователен. Забелязвам морски копър да расте по стените, които са от страната на водата, както и непознати лилави цветя, избуяли като дръзки маргаритки. На този открит бряг вълните се плискат в скалите с неукротима, съкрушителна сила. Плащаме по 15 франка на човек на самотна студентка — русокоса девойка, която седи спокойно на ръждясал железен стол и чете книга, чиито страници се развяват насам-натам. Това ни дава достъп до руините.
Докато се качваме по каменните стълби, аз — каквато съм си безнадеждна любопитка, хвърлям бърз поглед назад към жилищните помещения на абатството. Не се вижда нито един монах. Какво бях очаквала — да ги видя да надничат като любопитни съседи? Изненадана съм от мръсотията на прозорците им, докато не осъзнавам, че разстоянието ме е заблудило. Техните килии са защитени със същите противокомарни мрежи като тези, които заварихме по прозорците на нашата къща. Мястото излъчва спокойствие и почти пълна изолация. Представям си самотните монаси как се молят на колене в килиите си. Заинтригувана съм от силата на мисълта, от дълбочината на духовните размисли, които се стимулират отвъд тези стени. Това са тайни, които завинаги ще останат скрити за мен. Никога няма да узная какво налага такъв живот — животът на посветилия се на монашеството, нито смелостта и саможертвата, безрезервната отдаденост, които подобно призвание изисква. Цистерцианският орден е основан в края на XI в. в опит за връщане към по-строго, по-дисциплинирано послушание към Бога. Правилата на свети Бенедикт — основателя на този орден, са обобщени в мотото Ora et Labora, „Молете се и работете“. Казано на глас, това звучи приятно постижимо.
Отново насочвам вниманието си към укрепения манастир. Колко различна трябва да е била енергията на острова, когато тази сграда е била построена, за да защитава нейните обитатели от мародерстващите сарацини. Вътре — трябва ли да кажа вътре, когато покривът е просто отворено пространство към синьото небе? — може да се види малко, освен древните стени, които датират от XI и XII в., както и неголеми участъци, където се извършва реставрация. La salle du chapitre, заседателната зала на монасите, е тъмно влажно помещение, натъпкано със счупени дървени седалки и захвърлена дървена икона на Мадоната с младенеца.
Има някои чудесни мраморни и каменни колони и арки, както и мраморни стълби, но като цяло, внушителното величие на укрепения манастир се крие в спиращите дъха гледки, които предлага неговото местоположение. За съжаление, човек не може истински да ги оцени или да им се наслади, защото на всички отвори са поставени стъкла с метални рамки, приличащи на безобразни, второкачествени стъклопакети. Това допълнение е ужасно неуместно и съвсем не е в хармония с реставрираната зидария, което ме изумява. Защо са били запечатани отворите? За да се предотврати самоубийственото скачане на съкрушени туристи върху коварните скали долу ли? Или за да се обезкуражат монасите, които вече не могат да преглътнат самотата на живота, на която са се обрекли?