Като цяло, обиколката на острова е около три километра и ни отнема, като се шляем и правим почивки, за да поплуваме, малко по-малко от час и половина. Възнамерявахме да се къпем голи, или поне такова бе моето намерение. Винаги, когато е било уместно, сме го правили. Тук, въпреки че не зърваме нито един монах, не мога да се отърва от чувството, че те ни виждат, където и да сме на острова. Тяхната духовност е вездесъща.
Това място е пропито със спокойствие и хармония. Чува се ритмичното плискане на водата, тихият плясък на далечни платна, шумът от бриза, срещащ вълните, и птича песен. Чайки и лястовици кръжат в небето, скорци цвърчат като малки стъклени камбани, възхитително електриковосиньо колибри профучава край нас, прелитайки покрай брега със скоростта на светлината. Мислите ми се връщат към актрисата от Париж, размишлявайки за седемдесетте години, през които мястото не е принадлежало на монасите. Дали госпожица Дьо Рокфор е канела тук свои приятели артисти и бохеми, за да споделят с нея насладата от природата? Дали е била вдъхновена от оброчните вибрации, създадени през вековете чрез молитви и медитация, това, което днес можем да наречем „фъншуй баланс“, или се е отдавала на необуздани раблезиански пиршества, тънещи в изобилие от домашно произведено вино? Тъй като самата аз съм актриса, тази представа ме забавлява. Или може би Алзиари е мечтала да създаде на Свети Онора това, което ние мечтаем да създадем в „Апасионата“? Да преобразим нашата обрасла джунгла и да възстановим първоначалното ѝ предназначение, като ѝ позволим да бъде отново плодородна маслинова ферма. Стопанството ѝ, разбира се, е било с много по-големи мащаби. Защото на този остров има лозя, уханни лавандулови полета и пчели за производство на мед. Може ли този остров да е бил нейното убежище, нейното бягство от света на драмата и илюзията? Без силата на телевизията била ли е Алзиари (или Мари-Бланш) известна на хората в Кан? Дали те са завъртели ужасено очи, когато е пристигнала тук, като са видели лекомисленото ѝ поведение? Театрални представления! Дали е предизвикала същия интерес, какъвто би предизвикала Катрин Деньов например, ако сега закупеше тези акри? Дълбоко се съмнявам, но все пак си отбелязвам наум да разбера повече, ако е възможно, за тази дама, която е действала енергично и е придобила земята на монасите. Любопитна съм да науча дали и тя като мен е мечтала да живее друг живот. Дали любовта я е примамила на юг? Може би това обяснява двете различни имена.
— Когато се върнем от Австралия, искам отново да дойдем тук и да си направим пикник на тревистия бряг с изглед към тюркоазеносинята вода.
Мислите ми се връщат към търсенето на нашето съкровище, когато пухтящият ферибот ни докарва обратно на Света Маргарита точно за обяд. Изгладнели сме и не се мотаем по кея.
— Ресторантът е ей там.
Мишел сочи към боядисана в бяло веранда досами водата, намираща се на няколкостотин метра по-нататък по брега. Зад него, скрити между дърветата, половин дузина къщи със светлотюркоазени или бледолилави жалузи надничат към Кан от своите орлови гнезда. Забелязвам ранните есенно жълти, топчести съцветия на мимозите. След това погледът ми отново е привлечен от хълмистия склон и кралската крепост, която бях напълно забравила.
— Обяд! — казва с усмивка Мишел.
Щом наближаваме ресторанта, си даваме сметка, че е затворен, и спираме на алеята, за да обмислим какво да правим по-нататък.
— Има още един — казва той. — Забравил съм името му. Намира се на плажа зад крепостта. Трябва да се изкачим и после да слезем от другата страна на скалата. Не е далече, но трябва да побързаме. Става късно. Ще го видим от скалния връх, така че, ако и той е затворен, няма да си правим труда да се спускаме до него. По принцип той работи само през сезона.
Поемаме бавно нагоре един до друг и стигаме до изоставена сграда, която бях забелязала рано сутринта от ферибота. На мърлява табела, изработена от керамични парчета, пише: Hôtel du Masque de Fer. Хотел „Желязната маска“. Интригуващо име. Приближавам до високата остъклена двукрила врата и надниквам вътре, смятайки, че мястото е необитаемо. Обаче виждам прегърбена белокоса жена да върви несигурно през слабо осветената трапезария с висок таван.