Според мен нещата не вървят много добре. Режисьорът пуши петдесет и деветата си цигара от сутринта. Опасявам се, че главният актьор, който играе ролята на психопат — пиесата е трилър, — е на ръба да премине границата между актьорската игра и истинския живот. Другият актьор (актьорският състав е само от трима души) — приветлив, сговорчив човек, изглежда готов да загуби самообладание заради необузданите изблици на колегата си. Репетираме едва от осем дни и вече има ежедневни сблъсъци между тях двамата, освен това има признаци положението да стане още по-зле. Аз съм обхваната от депресия и сега, в светлината на собствените ми затруднения, ми се иска повече от всякога да не бях приемала тази работа. Понеже пиесата е нова, има вероятност да ни викат на репетиция всеки ден, докато мине премиерата в Лондон, когато критиците ще са направили своите рецензии и всички щети на нашите чувства и на боксофиса, ако има такива, ще са нанесени. Дотогава ще има съкращения на сценария, пренаписване, нови сюжетни обрати, различни постановки, множество режисьорски и административни отговори на реакциите както на извънстоличната публика, така и на вестниците. Всичко това е съвсем нормално и може да се очаква при нова пиеса, но не помага за решаването на сегашната ми дилема, а пък и няма сцени без мое участие. Единствената причина да не съм точно сега на репетиционната сцена е, че двамата мъже „обсъждат“ подробностите за използването на пистолета. Тонът на разговора, който се води в този момент, е нещо от рода на: „Не завирай това шибано нещо в очите ми!“.
Синхронът е от съществено значение както в реалния живот, така и в театъра. Ще трябва да се възползвам от подходящия момент, за да говоря с режисьора, който е очарователен и разумен човек. Решавам засега да изхвърля проблема от съзнанието си, да изчакам, докато нещата добият малко по-оптимистичен вид, и да се съсредоточа върху работата си.
По време на обедната си почивка се обаждам на Мишел в Париж от една телефонна кабина, намираща се на дискретно разстояние от театъра.
— Потвърди датата — казвам му — и аз ще се договоря с ръководството тази седмица.
— Сигурна ли си?
— Да.
Истината е, че изобщо не съм сигурна, но нямаме друг избор.
Остават ми още петнайсет минути от почивката, така че, вместо да се върна да седя прегърбена в гримьорната и да уча репликите си, което обикновено правя, избирам да позяпам из главната улица на предградието. По случайност бях прекарала много от младежките си години в Бромли, така че в неговата стерилна, хомогенизирана модернизация има известно угнетяващо очарование за мен. Ходя безцелно, опитвайки се да си спомня как изглеждаше, когато бях момиче, и какви формиращи характера преживявания съм имала тук, когато, минавайки край една от кръчмите на главната улица, зървам актьора, изпълняващ второстепенната роля в нашата пиеса, да седи сам, облегнат на бара. Той е свел глава над чашата си и изглежда отчайващо мрачен. Въпреки че двамата се познаваме съвсем отскоро, тъй като се срещнахме едва преди осем дни на първата репетиция, решавам да му натрапя компанията си.
— Хей — казвам едновременно като поздрав и да го предупредя за присъствието си. Прави ми впечатление, че питието му е тоник с нещо. Джин? Водка? Той се обръща към мен и веднага си давам сметка, че това не е първото му питие. В кървясалите му очи се чете объркване, обида и отчаяние. — Как си? — питам. Въпросът е излишен. Барманът бавно идва към мен и аз си поръчвам кафе. — Ти искаш ли едно?
Колегата ми мълчаливо клати отрицателно глава.
— Не мога да работя с него. Той е шибан мръсник.
Разбирам основанията на актьора, но няма да му го кажа. В края на краищата ние сме само трима и ни предстоят пет месеца работа в пиеса, която е трудна и сериозна.
— Предполагам, че той е нервен. Вероятно възлага много на това. Голяма роля…
Кафето ми пристига, за което съм благодарна, защото не вярвам на нито една дума от това, което изричам. Моят колега се възползва от присъствието на бармана да си поръча още едно двойно. Поглеждам го въпросително. Той казва:
— Слушай, защо не отидеш да попазаруваш? Ще се видим направо там.
Аз кимам, оставям кафето си, няколко монети на бара и моя клет колега на тревогите му и на алкохола.
Когато се връщам на работа, главният актьор седи с режисьора в репетиционната, където си разказват вицове, като се редуват светкавично. Установила съм, че това е често срещана практика сред актьорите по време на репетиции, но така и не съм съвсем наясно защо го правят. Това е спектакъл в рамките на спектакъла. Съсредоточавам се върху сценария си. Следващия път, когато вдигам поглед, са минали петнайсет минути след обедната почивка, а моят приятел от кръчмата още не се е върнал. Изпълнителят на главната роля е започнал да крачи нервно. Лицето му се е зачервило — сигурно му се е повишило кръвното. Става все по-неспокоен. Режисьорът пали цигарите една от друга. Няколко минути по-късно помощник-продуцентката — сърдечна млада жена в средата на трийсетте, влиза с бележка, която подава на режисьора. Той я прочита, намръщва се ядосано, смачква я на топка и я хвърля на пода.