— Тони си е отишъл у дома. Не се чувствал много добре.
Главният актьор избухва като флакон със спрей, оставен твърде близо до източник на топлина. Всички сме отблъснати от яростната му реакция и нецензурния му език. Обръщам се към помощник-продуцентката, която отвръща на многозначителния ми поглед. Режисьорът се изправя и обявява, че може би най-добрият план е да прекараме остатъка от деня със завеждащата гардероба, която ще вземе мерки за костюмите ни.
Когато Мишел ми се обажда вечерта, не му споменавам нищо за проблемите, пред които съм изправена, и само го уверявам, че всичко е наред и че ще бъда във Франция, за да подпиша документите. Спя на пресекулки.
Часът ми за репетиция на следващата сутрин е малко по-късно от този на другите. Когато пристигам, заварвам същото трио, което оставих предната вечер — всичките с издължени, свирепи лица. Преди да имам възможност да кажа „добро утро“, ме уведомяват, че Тони е напуснал пиесата. Тогава в мен се прокрадва коварна непрофесионална мисъл: само с двама души, останали в актьорския състав, и само седмица преди да започнем техническите репетиции, производствените дни и т.н., разполагаме с твърде малко време. Ръководството ще трябва да отмени или поне да отложи премиерата и аз ще бъда свободна да отида във Франция! Но по очевидни причини сдържам своя нарастващ възторг.
Сутринта преминава в звънене на агенти, кастинг режисьори и близки приятели, за да се намери заместник на Тони. Не правя никакви предложения, защото не мога с чиста съвест да препоръчам никого от моите приятели за това, което започвам да усещам като присъда, а не като работа. Нашата звезда е разгневена и непрекъснато псува. Изведнъж той се нахвърля срещу мен.
— Предполагам, че ти ще си следващата! — изсъсква жлъчно, така че останалите не го чуват.
— За какво? — питам спокойно, но с треперещ глас.
— Да ме зарежеш.
Въздържам се да му изтъкна, че пиесата не е за него, а колективна работа.
— Не, няма — отговарям.
Никога не съм зарязвала работа, но в този момент няма нищо, което да желая повече. Въпреки това, поради много причини — на първо място сред тях е цената за ремонта на къщата и техниката за поддържане на земята — това би била глупава и нерационална постъпка. Така че оставам на мястото си и продължавам с ученето на репликите си, като се притеснявам как сега ще убедя ръководството да ми даде почивен ден в понеделник след по-малко от две седмици, за да летя до Франция.
— Значи, ще издържиш докрай, нали?
— Моля те — казвам аз. — Нека просто да оставим тази тема.
Заместникът е намерен. Весел симпатяга, жизнерадостен и добродушен. Мъча се да не се чувствам разочарована, че продукцията не е отменена. Имам нужда от тази работа, освен това актьорът е човек, с когото съм работила преди и който ми харесва. Той ме разсмива. Той е точно това, от което имаме нужда, и за всеобщо изумление научава репликите за два дни. Що се отнася до всички останали, те са доволни, че отново работим по график. Другата клета жертва е забравена, отписана като непрофесионалист. Интересното е, че главният актьор си намери майстора — всеки път, когато започне да се държи дори и малко неприязнено, новият колега му отвръща с остроумна забележка или шега и звездата ни няма сили да развихри злобата си. Или пък има? Докато дните до извънстоличната премиера бавно изтичат и нервността му нараства, той съсредоточава вниманието си върху мен. След една от ранните репетиции на цялата пиеса ме обвинява — пред актьорския състав, техниците, ръководството и обслужващия персонал, — че нямам никакъв талант и чувство за синхрон. Когато оставам сама в гримьорната си, проронвам няколко сълзи. След това, като всяка актриса в прилив на отчаяние, звъня на моята агентка, която ме утешава с думите: „О, скъпа, той е известен с това. Когато еди-коя си приключи да работи с него, беше на легло цяла седмица!“.
Единственият хубав момент през моята седмица е радостната и неочаквана новина, че няма да репетираме в понеделника след премиерата. Смята се, че той е много необходим почивен ден. В светлината на това развитие на нещата и всичко, което се случва, вземам рисковано и много непрофесионално решение да отида до Франция, без да споменавам на никого. Подобен ход би могъл да ми коства работата, но на този етап бих била почти благодарна. Въпреки това не ми е в характера да се държа толкова непочтено, затова решавам от приличие, а и за да намаля малко чувството си за вина, да доверя плана си на помощник-продуцентката, която, когато го чува, се взира в мен, пребледняла от ужас.