— Вие нямате дубльор, докато не отидем в Лондон! — изскимтява тя. — Ще трябва да отменя спектакъла.
— Ще се върна, не се притеснявайте — успокоявам я. — Подписването е в девет и половина. Ще свърши най-късно до единайсет часа. След това има два самолета на „Бритиш Еъруейс“, които излитат от Ница. С всеки от тях ще кацна на летище Хийтроу съвсем навреме и като хвана такси до театъра, няма начин да пропусна спектакъла.
Тя става по-отстъпчива. Какъв ли избор дадох на бедната жена? Единствената ѝ молба е, ако се случи най-лошото, никога, ама никога да не споменавам, че е имала представа за моя план, или кариерата ѝ ще се сгромоляса заедно с моята. Сделката изглежда справедлива. Съгласявам се.
В неделя Мишел, чийто самолет от Париж е кацнал по-рано от моя, ме посреща на летището в Ница. Прекрасна пролетна утрин е. Въпреки напрегнатата седмица и тръгването в зори от Лондон, перспективата за пътуването през деня до хълмовете ме ободрява. Освен това, след безкрайното чакане, най-накрая юридически ще притежаваме нашия дом, нашата ферма. Когато пристигаме в къщата, издигаща се на върха на своя хълм, покрит с тъмни маслинови дървета, след като не сме я посещавали почти три месеца, тя е неузнаваема. Амар е разчистил цялата площ наоколо. Виждаме съвсем нов ландшафт. Обраслите с дръвчета декари, шубраците и тръните, цялата заплетена растителност е окастрена, натрупана на купчини, готови за горене. От това разчистване „Апасионата“ изглежда гола и уязвима, пуста, рушаща се черупка, но и възродена, с много неща за откриване и за научаване. Преброяваме шейсет и четири маслинови дървета (десет от тях не бях виждала преди) и виждаме пространство на горните тераси за още десетки дръвчета. Терасите са разчистени изцяло за първи път от много години. Свободни да дишат, на тях да растат нови дървета и да дават реколта.
— Мислех, че си се разбрал с Амар да изчака след…
— Така и направих — отвръща Мишел.
Това посрещане е едновременно прекрасно и тревожно, защото ние, разбира се, нямаме порти, нямаме стобор, нито каквито и да било ограждения на имота. Това ще бъде следващото, с което трябва да се заемем. За съжаление, има толкова много неща, с които ще трябва да се занимаем по-късно…
Но като изключим всички бъдещи грижи, правим откритие, което е твърде прекрасно, за да се опише. Разчистването на терена е разкрило невероятно каменно стълбище. Незабелязано от нас, то е лежало под гъстите трънливи храсти, забравено и неизползвано. Сега, когато тайната му е разкрита, то се издига като птица от подножието на хълма до самата къща. Мишел предполага, че е било първоначалният подход към къщата, преди да бъде направена асфалтираната алея, преди да се появи необходимост от път за автомобили, преди дори да е помислено за тесния път, който води от нашия вход до къщичката на пазача. Съдейки по серията от малки правоъгълни дупки, издълбани в камъните, изглежда, доста голяма част от него — разстояние от около 300 метра — е била покрита с аркада от рози. Когато са цъфтели, стълбището трябва да е било впечатляваща гледка, а и какъв благоуханен вход!
Докато приближаваме по алеята, пред погледа ни се разкриват бледорозовите цветчета на бадемовото дърво, които са прецъфтели и сега вехнат, а навсякъде около нас, показали се от клоните на листопадните дървета — смокини, череши, сливи, круши, — нови, лъскави зелени филизи, както и стотици, буквално стотици, цъфнали диви ириси, бели и лилави, които растат край терасите на всяко ниво. Бледорозово, зелено, бяло, тъмнолилаво: палитра, която никога не съм свързвала с Южна Франция. Напредваме бавно с колата, съзерцавайки тази гледка, тази експлозия от неочаквани цветове. Какво ли освобождение трябва да е било това за природата? Кога тази земя, почвата на тези тераси, за последен път е усещала преките слънчеви лъчи? Мисля си за милионите животинки и насекоми, които са останали без дом, които са изгубили своите ориентири, и заедно с тях за растенията, на които е върната светлината.
Сякаш за да потвърди нашата предстояща собственост, в къщата ни очаква новото ни легло. Каква ненадейна радост!