— Иска ми се да можехме да си го позволим — казвам накрая.
— Мисля, че трябва да опитаме. Те искат да се отърват от мястото, така че нека да направим оферта.
— Но как бихме могли изобщо…?
Мишел вади писалката си, разгъва салфетката си и започваме да пишем цифри и валутни курсове. Мастилото попива в меката хартия. Отговорът е ясен. Това е далеч над финансовите ни възможности. Трябва да вземем предвид Ванеса и Кларис дъщерите на Мишел от предишния му брак.
— Но лирата е силна валута — казвам аз. — Това е в наша полза. Въпреки всичко, цената е доста по-висока, отколкото можем да си позволим.
Поглеждам часовника на камбанарията в Стария град. Минава един часът. Кантората за недвижими имоти на Шарпи на булевард „Кроазет“ е затворила за уикенда. Това също е добре. В понеделник ще сме заминали. Аз се връщам в Лондон, където вали дъжд, Мишел — в Париж. Обръщам се, поглеждам уличката, която води към стария рибен пазар, и вдигам лице към небето. Само заоблените върхове на зелените хълмове се виждат над червеникавите сгради. Не мога да кажа кой от тях приютява „Апасионата“. Знам обаче, че животът в маслиновата ферма ще бъде свят, далеч от жадния за пари курортен град Кан, точно както телевизионният пазар е свят, далеч от моя опит в производството на филми.
— Позволи ми да говоря с Шарпи в понеделник — казва Мишел. — Имам идея.
— Каква?
— Може би те ще го продадат на разсрочено плащане.
— Разбира се, че няма да го направят.
Нашият хотел гледа към старото пристанище. Прекарвам следобеда, наблюдавайки движещите се напред-назад яхти и фериботите, извършващи своя курс до островите. Мишел изчезна за последната, следфестивална бизнес среща. Няма да се върне преди вечерта. Обхваща ме желание да се кача отново сред хълмовете, но знам, че сама с колата никога няма да намеря пътя. Вместо това мързелувам, като чета и си водя бележки на таблета си.
Не бях пристигнала в Кан, за да търся къща. Мишел бе долетял тук за фестивала и ме бе поканил да дойда и да прекарам седмицата с него. Но тъй като винаги съм била привлечена от „моята къща край морето“, когато съм на някое крайбрежие, независимо дали във Финландия, Австралия, Африка или Девън, разглеждам витрините на агенциите за недвижими имоти и посещавам някой случайно избран имот, жадна да открия нещо неочаквано, да се озова на място, към което принадлежа. На никое друго място, което бях посещавала, не се бях чувствала така свързана с него. Независимо от това, купуването на „Апасионата“ щеше да е лудост. Досега всяко пени, което печелех, харчех, за да пътувам, да пресичам граници, да скитам по света. Аз съм много неспокойна натура, жадна да изживея стотици животи за един човешки живот. Никога не съм се установявала някъде. Не притежавам средства, които могат да се нарекат „капитал“. Не владея свободно езика — френският ми се ограничава до знанията от училище. Колкото до земеделието: семейството на майка ми е собственик на ферма в Южна Ирландия, където като дете прекарвах ваканциите си, освен това съм играла съпругата на селски ветеринар в телевизионен сериал. Това едва ли може да се нарече земеделско родословие. Въпреки това, да възстановя тази стара маслинова ферма с изглед към морето, да пусна корени и с този мъж…
Но той е човек, когото почти не познавам, мъж, който ми предложи на следващия ден, след като се запознах с него. Coup de foudre, любов от пръв поглед, каза той. И да, откакто се срещнахме, животът бе шеметен. Ние се въртяхме като сух кълбест храст, търкалян от вятъра. Може и да е нелогично, но се чувствам добре.
Започвам да нахвърлям списък с няколко „неща за вършене“, което не ми е присъщо. Това е просто опит да сдържа вълнението си, да осъзная мащабността на начинанието. Опит да прегърна възможността да притежавам нещо, да усмиря трескавата възбуда.
Най-накрая, към шест часа вечерта, когато църковните камбани забиват за първата от неделните литургии, която се отслужва в събота вечер, и вече съм изчерпала всички възможности да се убедя да повярвам в правото си на собственост, се спускам до плажа, за да поплувам. Водата е освежаваща. Сама съм в нея и това ми харесва. Усещам соления ѝ вкус на устните си. Обръщам се по гръб и разглеждам плажа, крайбрежната ивица, която се простира чак до нос Антиб и хълмовете зад него. Нейната екзотичност ме запленява. Кремавите и розово-оранжевите фасади на сградите, меката изразителна светлина, която е привлякла толкова много художници тук. За първи път забелязвам обсерваторията на хълма вдясно от мен. Започвам да се поставям в ролята на местна жителка. Мога ли наистина да живея тук? Да. Да! Въпреки че милиони са го правили преди мен, това ми изглежда смело и приключенско. Поставям се в ролята на безстрашна авантюристка, която прави избора, за който мечтае, вместо само да мечтае. Чувствам се по-силна и уверена. Плувам като състезател, на левги от брега. Разбира се, ако бях сама, можеше да не бъда толкова нетърпелива да поема риска. Ние. Хвърлям се с главата напред.