От време на време, когато мъжът с напрегнато пергаментовожълто лице спира да си поеме дъх, мадам Б. подхвърля учтиво, но твърдо: Maître, s’il vous plaît… Нямам никаква представа какви тънкости обсъждат и не мога да попитам Мишел. Копнея за малко развлечение от гледката и се мъча да не хвърля бърз поглед на часовника си. Червейче на безпокойство се промъква в моя вътрешен монолог, воден на английски език: „Това само малко по-дълга тирада ли е, или просто ми изглежда така, защото съм страничен наблюдател? Това цяла сутрин ли ще отнеме? Аз трябва да хвана онзи обеден полет…“
Дъждът не е съпроводен от силни звуци — няма тътен от гръмотевици, нито трясък от светкавици, нищо освен неспирни водни струи.
Внезапно, когато съм се отнесла далеч, столът на нотариуса се завърта още веднъж и спира като топче на рулетка, обърнат право към мен.
— Мадам Дринкуотър? — Всички погледи се насочват към мен.
— Oui? — отговарям несигурно.
— Avez-vous compris?
„Дали съм разбрала какво?“ — питам се аз. Хвърлям поглед към Мишел, който ме гледа с топлота. Той отговаря вместо мен, обяснявайки на notaire, че не съм запозната с всичко това.
— Ааа — казва провлачено мъжът, сякаш това обяснява моето мълчаливо невнимание, отсъствието на възторг при анализирането на тези свещени документи параграф по параграф. И след това се впуска в нищене на историята на живота ми. Къде и кога съм родена; имената на родителите ми; услугите на коя банка ползвам в Англия и на коя във Франция; годишният ми доход (цифра, която трябва да съм получила от нищото, защото нямам гарантиран доход); моята професия; моминското име на майка ми; сумата, с която съм допринесла към общата цена на имота; данни, че нямам неплатени дългове. Аз съм втрещена. И тогава той млъква и хвърля своя текст на масата.
— Значи, вие сте от Ирландия?
Кимам утвърдително, той сваля очилата си и прави лирическо отклонение за Ирландия и различните си отпуски, които е прекарал с удоволствие там. Зелено. Разбирам тази дума. Да, кимам, много зелено. И влажно, malheureusement, за съжаление.
Да, в Ирландия е влажно, съгласявам се. Всички се смеят, свиват рамене и разперват ръце по начина, по който южняците във Франция го правят, когато обсъждат начина на живот на клетите хора, които са принудени да живеят в климат, по-малко благословен от техния.
— Mais… — И той с шекспировски драматизъм посочва към прозореца, който гледа единствено към пелената на дъжда. Следва пауза, докато размишлява за дъжда. Аз и моята история сме забравени или поне така си мисля. Секунди по-късно мъжът се връща към ролята си — с текста в ръка, и други подробности от моя живот са споделени с присъстващите, които включват мадам Бланко, която си води записки, макар че бог знае как някой би могъл да следва темпото на този човек, агента по недвижими имоти, скрит мълчаливо в ъгъла като низвергнат, мосю Шарпи, който за първи път ни показа „Апасионата“.
И така нещата продължават. И продължават. Попитана съм дали съм уведомена за съществуването на дъщерите на Мишел, на неговата бивша съпруга. Всичко това прилича на абсурден разпит. След това сериозно съм предупредена за рисковете, които поемам, като подписвам тези документи и като участвам в закупуването на имот с мъж, който има потомство. Опасявам се, че ако разбирам по-добре френската правна терминология, ще си взема чантата и ще тръгна към вратата, без да подпиша и една страница от книжата, които се оказват пет екземпляра на документ от двайсет и девет страници. Всички сме длъжни да парафираме всяка страница и да напишем трите си имена на различни стратегически места, след като сме написали думите: Lu et approuvé. „Прочетено и одобрено.“ Договорите се подават в кръг на масата, като всеки от нас — Мишел, следван от мен, после мадам Б. и le notaire, както и неговата асистентка мадам Бланко — мълчаливо и акуратно поставя инициалите си и се подписва.
Целият процес в действителност е доста комичен — въртележка на документи и химикалки, като само един човек, агентът по недвижими имоти, не прави нищо. По-късно си давам сметка, че той е там, за да получи своята комисиона, дадена неохотно от мадам Б., която получава в брой. Дебелата пачка с банкноти от по 500 франка буквално преминава под масата от богато украсени с бижута пръсти в алчни ръце, но чак след като са изяснени всички подробности. Става ми смешно, когато нотариусът, докато тези черноборсаджийски действия се извършват точно под бюрото му, изважда огромна бяла носна кърпа и делово си издухва носа. Размерът на кърпата, малко по-малък от лист A4, успява съвсем удобно да покрие очите и по-голяма част от лицето му — той не е „видял“ нищо!