Минава пладне, когато най-накрая излизаме оттам и казваме au revoir на мадам Б., с която ще се срещнем още веднъж, когато отново преминем през целия досаден процес за закупуването на вторите пет акра земя. Навън дъждът е станал още по-проливен, ако това въобще е възможно. Небето е тъмно и намръщено. Мадам Б. изчезва в карана от шофьор лимузина, а ние стоим, сгушени плътно, под козирката на входа на нотариуса. Бяхме планирали ранен обяд във фермата — да вдигнем тост за новия ни, повишен статус, за нашия дом, за хълма, за новото легло. Но сега нищо от това не е възможно. Споглеждаме се и се усмихваме.
— На летището ли? — пита Мишел и аз кимам утвърдително. Пътуването с колата е потресаващо, пътищата са затлачени с кал и потоци вода. Всички карат с включени дълги светлини и лъкатушенето сред хълмовете и завоите е коварно. Спускането през Грас, където пътят е опасен дори и при нормални обстоятелства, представлява суматоха от нетърпеливи, раздразнителни шофьори. Но ние все още имаме време, опитвам се да не се безпокоя. Мълчим, тъй като Мишел трябва да се концентрира, а аз съжалявам, че заминавам, защото знам, че няма да се върна до края на юни, което в този момент ми се струва цяла вечност. Има толкова много неща, които искам да направя.
Пристигаме на летището, аз тичам напред, за да се чекирам за полета, а Мишел връща колата под наем. Когато стигам до гишето, то е зловещо пусто. Няма персонал, няма пътници. Поглеждам часовника си. До излитането на самолета остават още трийсет и пет минути. Времето е малко, но сигурно чекирането още не е приключило, нали? Качването на самолета трябва току-що да е започнало. Оглеждам се трескаво и забелязвам информационното гише на „Бритиш Еъруейс“, където има обезпокоително дълга опашка и шумни групи от разтревожени и ядосани пътници. На гишето научавам, че заради метеорологичните условия полетът е отменен. Стомахът ме присвива така, сякаш току-що е поел удар от Мохамед Али. Всички, в това число и аз, се опитват да си запазят места за следващия полет. Докато го правя, заменям билета си за бизнес класа, разсъждавайки, че ако има някакви по-нататъшни проблеми, това ще ми даде предимство. Мишел пристига. Обяснявам какво се е случило. Неговият полет до Париж е след един час и самолетът му трябва да излети от друг терминал — този за вътрешни полети. Той се втурва към гишето на „Ер Франс“ и сменя билета си за по-късен полет.
— Ами тогава хайде да обядваме и да празнуваме — казва Мишел и ме завежда в едно от кафенетата на летището. Не искам да се отдалечавам твърде много. Чувствам, че трябва внимателно да следя развитието на събитията тук, въпреки че и с по-късния полет ще имам достатъчно време да стигна спокойно до театъра преди вдигането на завесата. Независимо от това, щях да се чувствам по-спокойна, ако вече бях на път.
След като се нахранваме, се сбогуваме страстно и прочувствено и Мишел ми маха, докато се отправям към паспортния контрол. Като поглеждам назад, го виждам да бърза за автобуса за Терминал 1. Няма да се видим в продължение на три седмици. Въпреки събитията от деня — придобиването на фермата след почти една година отлагане, се чувствам тъжна. Разкъсвам се между два свята — миналото и настоящето и настоящето и бъдещето, и между две страни: сега сърцето и домът ми са във Франция, но работата ми все още е в Англия. Заета с тези мисли, бегло си давам сметка за информацията, съобщавана по високоговорителя. Повтарят я на английски език и този път ѝ обръщам внимание. Поради метеорологичните условия полетът на „Бритиш Еъруейс“ има закъснение!
— Не! — извиквам аз и изтичвам до изхода за качване на борда, където хубава млада французойка изключва микрофона, който току-що е използвала за съобщението. — С колко е закъснението?
Тя свива рамене.
— Не знаем.
И двете се взираме през прозореца към залятата с вода писта и флотилията бездействащи самолети. Трябва ли да се обадя в театъра? Мога ли да наема частен самолет? Но ако редовните боинги не могат да излитат, каква надежда има за малък самолет? Решавам все пак да попитам. Моите опасения се потвърждават: целият въздушен трафик е спрян. Връщам се в салона за заминаващи. Не може да се направи нищо друго, освен да се чака.
Закъснението се оказва малко повече от час. През цялото време изчислявам наум отново и отново: вероятния час на пристигане, колко време може да отнеме минаването през паспортния контрол, както и за намирането на такси. За щастие нямам багаж. Трябва ли да си запазя такси до театъра оттук? Но аз не знам кога ще излетим. Усещам, че умът ми се размътва. Ще ми трябва чудо… Трябва ли да се обадя на директорката на театъра? Но ако се обадя, какво може да направи тя? Нямам дубльорка… Ще бъда уволнена. През почти двайсетгодишната си кариера никога не съм пропускала спектакъл — дори и поради заболяване, и със сигурност не и заради безотговорна постъпка като тази. Все още се укорявам, когато обявяват качването на борда.