Това е чудо. Просто не мога да си го обясня. Дали онази неприятна или може би просто раздразнена стюардеса се е размекнала по време на полета и е уведомила пилота, който пък е уведомил наземния персонал? Дори и да го беше направила, те със сигурност нямаше да си направят толкова много труд. Или онази жена от Тексас притежаваше някаква чудотворна сила, за която само бе намекнала?
Най-накрая питам:
— От „Бритиш Еъруейс“ ли уредиха това?
— Не, съпругът ви го направи.
— Съпругът ми ли?
Объркана съм. Не съм омъжена. Да не би да съм заела мястото на някоя друга? Но не, моето име бе написано на табелата и има такси, което чака да ме откара до театъра, където трябва да отида.
И ето го там — такси, което чака на пистата. Малко стара бракма е, но какво ми пука, настанявам се с благодарност в него. Трафикът е натоварен, защото сме улучили пиковия час, но шофьорът ми, изглежда, е бил информиран, че случаят е спешен. Той си проправя път сред колоните от превозни средства с безмилостната решителност, демонстрирана обикновено само от французите, и ме оставя петнайсет минути по-късно пред вратите на театъра. Остават двайсет и пет минути до вдигането на завесата. Коленете ми се подгъват, цялата съм подгизнала от пот и се чувствам като мокър парцал, но съм тук. Изваждам ключа от гримьорната си и залитайки, тръгвам по коридора. Помощник-продуцентката ме намира. Изглежда мъртвешки бледа. Официално, по договор, всички артисти са длъжни да бъдат в театъра преди така наречената „половинка“ — театралното съкращение за половин час преди вдигането на завесата, макар че половинката всъщност се обявява трийсет и пет минути преди това. Не ме питайте защо. Единственото, което знам, е, че точно сега това ме прави закъсняла с десет минути.
— Съжалявам — измънквам аз.
— Слава богу, че сте тук — прошепва тя, като ме избутва в гримьорната ми и затваря вратата след себе си. — Никой не знае нищо, но, Исусе, колко бях уплашена.
Аз кимам. Не мога да говоря. Треперя като лист.
— Добре ли сте?
— Добре съм — успявам да отвърна.
— Искате ли нещо?
— Спешно лекарство.
Знам, че тя държи в аптечката си шише с цветни есенции срещу шок на доктор Бах.
— Имате го. — Младата жена се втурва към вратата и я отваря. — Между другото — подхвърля, преди да излезе, — той е в отвратително настроение.
Схващам намека.
— Направете го двойно бренди.
Никога не пия преди представление, но тази вечер се съмнявам, че без някакъв стимулатор разтреперените ми крака ще ме отведат до сцената.
След спектакъла, който минава изненадващо добре, си наливам голяма чаша вино и звъня на Мишел в Париж от моята гримьорна.
— Как го направи?
Той се засмива и ми разказва как е минал неговият следобед. Седял в терминала, чакайки да обявят неговия полет на „Ер Франс“ до Париж, когато по чиста случайност вдигнал поглед от лаптопа си, погледнал през прозореца и забелязал, че самолетът на „Бритиш Еъруейс“ стои на мократа писта. Когато попитал, го информирали, че това е закъснелият полет за Хийтроу. Нямало начин да се свърже с мен, но знаел категорично, че всяка секунда, която изтича, без този самолет да излети, намалява шансовете ми да стигна в театъра преди вдигането на завесата. С бляскавия си и жив ум на режисьор — категория хора, които живеят с мотото, че всяка пречка трябва да се превърне в предимство, ако трябва да се избегне финансова катастрофа, Мишел знаел, че това, което трябва да ми купи, е време. Анулирал своя полет, купил няколко фонокарти и започнал да звъни на фирми, притежаващи хеликоптери, които работят извън Хийтроу. Именно компанията за хеликоптери му дала името на таксиметровата фирма, която редовно вземала клиенти от Бигин Хил.
Когато пристига сметката, цялата операция струва до пени всичко, което ще получа от договора си за извънстоличните представления — парите, с които можехме да си купим порта или живия плет от лаврови храсти, който бяхме решили да направим, — но това вече не е от значение. Спектакълът продължи да се играе и моята професионална репутация бе спасена.
Настъпва нощта, сгушвам се в леглото, затварям уморените си очи и необикновеният низ от приключения и премеждия, случили се през деня, отново преминава пред очите ми. При целия този стрес почти бях забравила, че днес си купихме маслинова ферма в Южна Франция с изглед към Ривиерата.
За първи път ме изпълват гордост и задоволство и осъзнавам реалността на направеното от нас за свидния ни дом. После се замислям за поразително щедрия жест на деликатния любящ мъж, за чието присъствие жадувам, но който спи далеч от моите копнеещи обятия в най-шикозния от всички градове отвъд Ламанша. Да отмени следобедните си срещи заради мен! Колко човешки същества биха се опитали и биха направили такова нещо? Докато клепачите ми натежават и тялото ми, стоплено и в безопасност, потъва бавно в съня, ме приспива увереността че най-накрая съм намерила старата къща, която бях търсила при пътуванията си толкова много години, и нещо още по-прекрасно — междувременно бях срещнала единствения човек с когото искам да споделя това райско кътче. Всичко, което ни остава, е да намерим начин да преобразим тази съборетина в дом и по-късно в маслинова ферма. Въпреки това, в обозримото бъдеще, докато не приключат спектаклите ми в Уест Енд, трябва да оставя настрана тези мечти. Няма да има повече кратки бягства във Франция.