Пъпеш и кожени ботуши
В мига, в който слизам от самолета, усещам как ме залива гореща вълна и слънцето ме блъсва в измореното лице като гигантски вентилатор. Какво облекчение! Отново съм си у дома.
Мишел, който е долетял от Париж преди няколко дни, е дошъл да ме посрещне. Взема багажа ми и ме повежда към колата, докато аз вдишвам уханието на евкалипт, носещо се от извисяващите се на паркинга на летището дървета. Попивам всичко: яростните звуци на клаксоните в далечината, нежно разлистилите се палми, чистата белота на сградите и ярката синева. Настанявам се на мястото си в колата и се заглеждам в света на Средиземноморието, разгръщащ своите пейзажи край мен. И тогава Мишел ми сервира новината: вилата е била разбита. Сякаш ме шамаросва.
— Кога?
Оказва се, че знаел за грабежа от няколко седмици, но решил да ми го спести, защото и без това не съм можела да направя нищо. Да се тревожа от разстояние, изтъква той, само щяло да ме депресира и ядоса.
— Бих предпочела да знам — настоявам аз.
От три месеца очаквам този ден. Не мога да отрека, че новината помрачи удоволствието от завръщането ми.
Щом стигаме в къщата, Мишел разтоварва колата — моя багаж и пресните салати, които е купил, преди да ме вземе, — докато аз обикалям от стая в стая и оценявам щетите, нанесени на нашия потънал в прах чуждестранен дом. Не е откраднато кой знае какво, то и няма нещо чак толкова ценно за крадене. С огромно облекчение установявам, че новото ни легло не е изцапано, нито дори докосвано. Касетите и уредбата ни, макар да не бяха особено скъпи, са изчезнали. Всяка мелодия имаше значение за мен, пазеше някакъв спомен. Задушното ми работно местенце е празно. Книгите ми, моите безценни книги, ги няма, до последната. Речници, справочници, историята на Леринските острови, наръчници за местното земеделие, дори оръфаните, измачкани четива за плажа. Както и чисто новата кафемашина — фриволна покупка, която бях направила в деня преди заминаването ни за Нова година. Бях я скрила и заключила в килера и понеже предишния път посещението ни бе кратко, така и не я бяхме използвали. Странно е, че чаршафите и покривките, които купих от пазара в Ница, са си на мястото. Те със сигурност са по-ценни и по-лесни за продаване от скромната ми библиотека, така че въпреки огромния яд, който изпитвам, все пак съм благодарна, че не са ни отнели всички спомени от първите ни дни тук.
Мишел ме заварва да стоя сама в салона.
— Как са влезли? — питам аз.
Той посочва към разкъртените места, където бяха висели нашите олющени кепенци, към новите стъкла на прозорците, заменили счупените от крадеца, както и към наскоро сменената ключалка на входната врата, през която е излязъл. Кой ги е поправил и кога? Амар, отвръща Мишел, впил поглед в мен. Мисля, че е изненадан от това колко съм наранена. Макар щетите да са поправени, а загубите да са минимални, ми се иска да заплача. Приемам станалото много лично. Това е проникване, плячкосване и по-важното, предупреждение.
Под кухненския прозорец се натъквам на смачкана празна кутия „Марлборо“. Да я запазя ли за доказателство? Опитвам се да си представя характера и лицето на този пушач, но откриването на уликата е закъсняло с пет седмици. Изхвърлям празната кутия в боклука. Най-добре е да забравим всичко.
Облагородяването на земята ни бе разкрило. Вече сме уязвими. Нахлуването ни принуждава да се погрижим за своята сигурност. Хълмът никога досега не е имал ограда, но не можем да си позволим да продължим да бъдем наивни и романтични в това отношение. В началото тук не е имало нищо, никаква друга собственост в която и да е посока, на километри разстояние.
Докъдето е стигало окото, земята е била притежавана и обитавана от едно семейство, клана Спиноти. Животът със сигурност е бил по-безопасен в онези дни, но най-важното — в пристройките, mazets, на „Апасионата“ са живели градинари и постоянни служители, множество хора, които са се грижели целогодишно за имота. Ние не сме толкова привилегировани, така че трябва да намерим друго решение.