Но да се върнем на фактите: маслиновите дървета виреят най-добре в средиземноморския климат. Те растат и дават плодове и в камениста, и в песъчлива почва, и оцеляват чудесно на големи височини — там, където други овощни дръвчета биха загинали. След като се прихванат, се нуждаят от малко грижи, минимално количество вода и могат да издържат повечето суши, освен най-тежките, разбира се. Издържат дори студа, стига да не е особено продължителен и температурите да не падат под осем градуса за по-дълго време. Тези колоритни дървета с извиващи се стволове могат да живеят векове, но започват да дават плод много бавно, със скоростта на костенурки. Раждат първите маслини чак когато станат на седем или осем години, но пълна реколта има едва към петнайсетата-двайсетата година. Така че всеки земеделец, който започва да отглежда маслини, е наясно, че заниманието е дългогодишна инвестиция. Това може да обясни защо отсичането на маслиново дърво е незаконно в Южна Франция. Всеки път или сграда трябва да бъде построен около вече съществуващите дървета.
Разхождам се безцелно из прашните, оградени от сребристите дървета пътеки в имота ни, под небето, оцветено в синьо като цигарите „Голоаз“, осмисляйки информацията, която съм събрала, докато оглеждам с нови очи разчистената вече земя. След като се отървахме от плетеницата от бурени, се наслаждавам да изследвам стволовете и корените, провисналите клони, зреещите плодове. Древните смятали маслиновите дървета за лечебни и аз вече усещам целителната им сила, освежаващия полъх на листата им, който ме кара да забавям крачка.
На връщане към къщата, решена да се захвана вече за работа, забелязвам две свраки, които пъдят с крясъци рижава лисица. Свраките прогонват животинчето с лъскава козина в храсталаците, където то се шмугва, загубило битката за територията. Малки фашисти!
Сядам на моята поклащаща се маса, водя си бележки, потънала в историята на маслиновите дървета, оставяйки повторното си посещение до склада за дървен материал чак за късния следобед. Когато отивам там обаче, установявам, че все още е затворено. Помотавам се малко, повъртявам се, като се чудя дали да не оставя бележка и ако го направя — къде е най-добре да я закача. Наблизо в полето пасат спокойно няколко стари коня и аз отивам да ги погаля. Много пъти съм ги виждала, но досега не съм спирала при тях.
Това е доста пуст страничен път и решавам да пообиколя, да огледам живите плетове с надеждата, че собственикът на склада все пак ще се появи. Тънките стъбла на повета висят отвсякъде. Сплескана картонена кутия от мляко е захвърлена на пътя. Привлича вниманието ми, защото надписът върху нея е на арабски. Минавам покрай лаврово дърво, израснало високо като кипарис. Във въздуха се носи остър аромат, който не мога да определя. Дива салвия?
Жълт, напълно разцъфтял зановец разкрасява с ярките си цветове крайпътните храсти. Парчета зеленикаво стъкло от хвърлени небрежно на пътя бутилки представляват опасност за краката ми, защото съм обута в леки еспадрили. Зад следващия завой има малко лозе, което бях забелязала при пътуванията ми до селцето Мужен. Лозите са стари — ниски, яки и усукани. Зелените плодове висят от тях като натежали от мляко гърди. До спретнато подредени редици с лози растат няколко черешови дървета. Дали да не потърся лозаря и да поискам съвета му за подготовката на почвата, за подходящите за засаждане сезони, за болестите по плодовете, за прибирането на реколтата и… о, имам милиони въпроси! Един джип ме подминава с тракане и внезапно осъзнавам каква съвършена тишина цари наоколо. Тишина, подходяща за медитация. Няма дори полъх. Денят е застинал, ослепителен.
Спирам до тесен сенчест път, покрит с едър чакъл и ронещи се листа, изостанали от изминалата зима. Когато минаваме оттук, Мишел от време на време ми сочи този малък път. Води до задната част на нашия хълм, казваше ми той. Сега, понеже съм пеша, а не с очуканата си таратайка, забелязвам, че няколко метра по-надолу пътят е преграден, но е възможно да се мине. Няма червено-бяла табела с надпис Défense d’entrer, „Минаването забранено“, което означава, че земята принадлежи на местната община и властите са поставили преградата в опит да предотвратят вбесяващия навик на хората да захвърлят старите си мивки, хладилници и ръждясали електрически боклуци навсякъде — на селските пътища, в канавките и покрай големите шосета. Обикновено обвиняват арабите за такива неща, но нямам представа как звучат на местните тези твърдения.
Чувам мяукане, а може би е птица? Толкова е неочаквано сред тишината, че първо решавам, че някой от конете в близост до склада за дърва е изцвилил. Чувам го отново и установявам, че източникът на звука е някъде пред мен по прашната пътека. Възнамерявах да се върна обратно, но сега решавам да хвърля един поглед. Промушвам се под дървената бариера и правя няколко крачки към звука, който вече се чува по-силно. И от двете ми страни храсталаците са гъсти, има и няколко деформирани португалски дъба. Засадени са прекалено близо един до друг и сега се борят за светлина и пространство. Сред тях има и много мъхнати мимози.