Пред себе си виждам малка полянка, в най-далечния край на която лежи скелетът на изгоряла стара кола. Звукът идва оттам. Приближавам и виждам великолепно червеникавозлатисто животно, лежащо на една страна и дишащо тежко. Куче, голямо и космато, ужасяващо слабо. Навеждам се и коленича, но се страхувам да го докосна, за да не ме ухапе. Един от задните му крака кърви силно. Сигурно се е наранило на някой остър метален предмет. Протягам предпазливо ръка и кучето оголва страховито зъби. За миг се запитвам дали наистина е куче. Може ли да е вълк? Да, май би могло. Каквото и да е, е великолепно животно, пострадало много тежко. Надигам се, обмисляйки как ще бъде най-добре да постъпя. Не съм далече от къщи, но няма да успея да го вдигна на ръце, дори то да ми позволи. Заради бариерата колата ми няма да стигне дотук. Решавам да се прибера бързо у дома, да намеря името на някой местен ветеринар и да го повикам тук. Затичвам се и кучето повдига глава и изскимтява жално.
Спирам и поглеждам назад, сърцето ми се къса от болка. После се затичвам отново по пътя, възможно най-бързо.
Когато стигам до реното си, виждам, че една раздрънкана таратайка е спряла пред портата на склада за дърва. Нисък среброкос мъж разтоварва моторни резачки от багажника си. Провиквам се и той се обръща към мен. Лицето му е запотено, дружелюбно и спокойно. Казвам му за животното и го моля да ми помогне. Той оставя резачките в сребристото комби и ме подканва с ръка да вляза вътре. Качвам се на мястото до шофьора и поемаме по пътя до бариерата. Заедно отиваме до кучето, което скимти безпомощно, но щом доближим, заръмжава отбранително. Най-накрая, след няколко неуспешни опита, раненото животно ни позволява да приближим и да го отнесем — сега виждам, че е женско куче — до багажника на колата, където го полагаме на една страна, между резачките, множество ракитени кошници и десетина празни бутилки от вино.
Потегляме обратно към „Апасионата“ и аз се втурвам вътре, за да намеря няколко скъсани чаршафа и възглавница. Кучето е поставено на нашия стар матрак в обора, където на Коледа бяхме намерили дивите котки. Спътникът ми се представя като Рене. Обяснявам му, че съм го чакала, за да го питам дали проявява интерес да закупи няколко наскоро отсечени дървета. Бук, маслина, дъб.
— Интересува ли ви предложението ми?
— Pourquoi pas?
Очите му са сини и оградени от множество малки бръчици от смях и веднага го харесвам.
Докато отивам да говоря с ветеринаря, когото Рене ми препоръча, той оглежда дърветата и ми предлага 1000 франка повече, отколкото ми бе поискал мосю Ди Луцио за временния ремонт на покрива.
Нещо повече, той вади кожен портфейл от таратайката си, измъква оттам доста масивна пачка банкноти, навити на руло, и ми плаща на място, в брой, цялата сума.
— Не искате ли да изчакате, докато…?
— Не, не. Утре ще се върна със сина си. Ще насечем дърветата на цепеници тук, ако нямате нищо против. Така ще ни е по-лесно да ги пренесем.
Съгласявам се на драго сърце и се уговаряме за време, което да е удобно и на двама ни. Той предлага да ме върне до колата ми, но аз му казвам, че ще изчакам ветеринаря да дойде и тогава ще отида пеш и ще си я взема. И така, мосю Рене си тръгва, оставяйки ме да се взирам доволно в дебелата пачка банкноти от по 500 франка.
Кучето няма нашийник, написано някъде име или чип. Във Франция, обяснява ми ветеринарят, чипът е задължителен. Ако бъде намерено куче без чип, то може да бъде приспано. Дори нещо по-лошо, може да бъде продадено за експерименти. Ужасена съм ѝ с готовност се съгласявам да похарча повече от половината пари, които Рене ми бе дал току-що, за да платя нужната сума за лечението и медикаментите на тази великолепна хрътка. Трябва да се направи малка операция на лапата ѝ, както и няколко шева. Два от зъбите ѝ са счупени — почти сигурно е, че е била пребита. Освен това има проблеми със стомаха и кървящи разкъсвания на пострадалия заден крак. Ветеринарят е много висок и също толкова закръглен. Той е добродушен брадат германец от Бавария, безкрайно приятен човек, от всяка пора на когото извира любов към животните.
— Оставете ми я за няколко дни — казва. — Ще ви се обадя скоро. Може да я вземете, когато се възстанови. Случайно да знаете името ѝ?