Затичвам се по полупокрития покрив. Наистина тук е горещо като в ада, с тази пламтяща и плюеща лава горелка. Когато се обръщам, за да сляза обратно по стълбата, мосю Ди Луцио вдига бутилката си:
— À la vôtre! За ваше здраве!
— И за ваше здраве, мосю Ди Луцио! — усмихвам се аз.
Настроението му е изключително ведро. Каня се да вляза в къщата и да вдигна телефона, когато той се навежда отново от покрива и се провиква:
— Et votre mari, il porte un melon aussi?
И избухва в смях. Изпълнена съм c удивление. „А съпругът ви, и той ли носи пъпеш?“ За какво, за бога, говори?
— Ало?
Обажда се младата рецепционистка на ветеринаря.
— Безименна е готова, можете да я приберете.
Усмихвам се на името, което ѝ е дал, и казвам, че идвам след малко. Бях решила да задържа кучето, докато се възстанови напълно, а после… Не съм мислила все още. Мишел щеше да си дойде по-късно тази вечер, щях да го обсъдя с него.
Въпреки че сметката на ветеринаря е около 5000 франка, той отказва да приеме дори сантим.
— Защо?
— Защото Безименна не беше ваша отговорност, но се погрижихте за нея, и защото сте ни дарили с много часове удоволствие. В Германия сериалът ви се наричаше „Докторът и скъпите му приятели“. Ще приема ваша снимка с автограф и това ще е заплащането ми.
Трогната съм от добротата му и искрено се радвам, когато виждам кучето, което сега наистина отговаря на името Безименна. Тя е бинтована от муцуната до врата, ушите ѝ са щръкнали изправени, а друга превръзка предпазва ранения заден крак, но за щастие може да ходи, макар и с накуцване. Щом ме вижда, размахва опашка, така че явно не ме е забравила. Въоръжена с десетина кутии с антибиотици, я повеждам внимателно към колата и тя ме последва, без да се колебае.
— Трудно ми е да повярвам — казва ветеринарят, който ни придружава навън, — че някой може да изостави това създание. Тя е чистокръвна белгийска овчарка, чудесен екземпляр от своята порода. Ако не можете да я задържите, ми се обадете. Няма да ми е проблем да ѝ намеря дом.
Когато се връщам, нашият жизнерадостен водопроводчик се приготвя да си ходи за уикенда, но дърветата все още не са прибрани. Настанявам Безименна в импровизирана кошница и потеглям за летището.
Мишел е уморен. Всъщност изглежда изтощен и отговаря с едносрични думи на въпросите ми за неговата продукция, но по изражението му личи колко се радва, че е тук. По пътя на връщане му преразказвам приключенията си през изминалата седмица, а той само мълчаливо слуша и ме гали по рамото и косата.
Споделям му гордостта си, че съм успяла да продам дървения материал, за добротата на ветеринаря…
— О, да, има едно куче, ще видиш, и нали правилно съм разбрала? Думата melon означава същото като на английски — „пъпеш“?
Мишел обмисля коментара на Ди Луцио.
— Точно това ли е казал: „Мъжът ви носи ли пъпеш?“.
Да, така мисля.
— Аааа, porter, нося!
— Носиш ли пъпеш? — изкикотвам се аз.
Щом пристигаме, и двамата отиваме и приклякваме до Безименна, която още не е сигурна как да приеме присъствието на този непознат човек. Но не оголва зъбите си към него.
Завеждам Мишел на бърза обиколка из градината, за да му покажа различните храсти и цветя, които съм засадила, и му съобщавам небрежно, че съм купила сто розови храста, платени предварително, от един от селските търговци на пазара. Щях да си ги взема следващия път, когато пазарът се провеждаше в селото. Без намек за критика той се опитва да ми посочи, че липсва симетрия при засаждането и май не съм избрала най-подходящите за тукашната жега растения.
— И къде ще засадиш сто розови храста? Ако този търговец изобщо се появи отново.
— Ти си циничен. Разбира се, че ще се появи — отвръщам аз и махвам с ръка вдясно от мен. — Ще ги засадя там горе.
— Но, chérie, пръстта там е много камениста и няма никаква сянка или воден източник. Ще бъде ужасно горещо, а това е пагубно за розите.
— Понякога си толкова дразнещо разумен.
— Überblick — казва той, което, мисля, бе любимата му дума — немската дума за „преглед“, с което иска да каже, че нещата трябва да се обмислят предварително. — Сигурна ли си, че Ди Луцио не те е попитал дали съпругът ти не е пъпеш?
Разсмивам се.
— Защо би ме попитал такова нещо?
— „Пъпеш“ се използва като обида за глупак.
— Такъв ли си?
— Надявам се, че не.
Мишел започва да подготвя барбекюто, докато аз правя салата.
Щяхме да вечеряме на горната тераса, от която има гледка към осветеното от луната море. Сияещият полумесец над носа на Фрежюс се подава и изпъква, премигвайки в мрака. В средата на нашата импровизирана градинска маса стои газената ми лампа, топла топка бледокарамелена светлина. Минава полунощ и вечерта е станала прохладна, тъй като все още не е разгарът на лятото. Облечени в свободни панталони и ризи с дълги ръкави, напълваме чашите си с тъмночервено вино. Връщам се от къщата с парите, дадени ми от Рене, в момента, когато пристигат на поднос и съскащите агнешки котлети, овкусени с подправки от малката леха, която бях засадила. Оставям банкнотите на масата, за да ги огледа Мишел. Държах ги на дъното на едно от чекмеджетата на стария ирландски дъбов скрин, който намерихме в един вехтошарски магазин в Париж, между ароматизираните с лавандула чаршафи. Мишел поглежда парите, после вдига глава и се втренчва с недоумение в мен.