Докато се връщаме обратно, Мишел ме пита как върви историята ми. Бавно, отвръщам му. Ще мога ли да я довърша до края на лятото?
Усмихвам се и кимам, знаейки, че той ме побутва към крайния срок, за който сме се споразумели. Продаването и продуцирането на тези сценарии е от огромно значение за шансовете ни да закупим вторите пет акра земя и да ги добавим към фермата. Щеше да означава много и за самата мен, за създаването на този нов живот, за личната ми трансформация.
Смрачава се, сенките се удължават и ние плуваме в басейна на лунна светлина. След това си приготвяме вечеря на барбекюто. Започнала съм да готвя дори най-простичките ястия с много, много чесън. Зехтин, чесън, билки. Блаженство.
Идва понеделник и изпълзяваме от леглото, преди чучулигите да запеят. Мишел трябва да хване най-ранния полет за Париж, което означава, че се налага да напуснем вилата в 5:30. На терминала, наблъскани в моето по-скоро темпераментно рено, което е същинско изкопаемо в сравнение с другите коли, се целуваме за довиждане. Опитвам се да не се поддам на тъгата, да не си позволя да се почувствам изоставена при перспективата за още една седмица самота. Само след три седмици ще бъдем заедно до края на лятото.
Когато се връщам в къщата, след като спирам в Антиб за така необходимия ми кроасан и няколко кафета с мляко, мосю Ди Луцио се задава по пътя и спира със скърцане на алеята зад мен.
Преди да сме си казали „добро утро“, той заявява:
— Вие сте актриса, нали?
Кимам, макар точно в този момент да се чувствам по-скоро като клошарка. Той изръмжава победоносно. Озадачена съм как се е сдобил с тази информация, но знам, че това сигурно го радва изключително, защото той редовно ме засипва с истории за световноизвестния френски пианист и певец, поне според мосю Ди Луцио, който живее недалеч от нас и на когото бе сменил тръбите. „Водопроводчик на звездите!“, възкликва превъзбудено майсторът и си представям как изписва този слоган с дързък шрифт на капака на раздрънканата си таратайка.
Едно от качествата на французите, което обичам най-много, е умението им да оценяват изкуството и творчеството по принцип. Всички ние, дори най-скромните изпълнители, сме артисти в очите на французите. Самото споменаване на думата „актриса“ или дори още по-добре — „писател“, ги изпълва с възторг до степен на припадък и благоговейно уважение. Мосю Ди Луцио не е изключение.
— Виждал съм ви по телевизията, нали?
Свивам рамене. Напълно е възможно, макар да не мога да се сетя какво е гледал. Малко от филмите, в които съм участвала, са закупени от френските телевизионни канали. Знам, че сериалът „Всички същества — големи и малки“ е показван по целия свят, с изключение на Франция. Дори в Полша — и то преди падането на комунизма, когато всички американски и английски програми бяха забранени там — се бе промъкнал през системата и продължава да се излъчва.
— Вие сте много прочута. Нямах представа.
Запътвам се към къщата, защото той преувеличава славата ми, защото се боя, че сметките ни за водопровода ще скочат до небесата и защото се чувствам самотна. Това не продължи дълго.
Малко по-късно пристига Амар с армия от ouvriers или jardiniers, които разтоварват нещо, приличащо на цяла гора шубраци и лаврови храсти — определено много повече от поръчаното от нас. После той си заминава, оставяйки екипа си да си свърши работата. Затичвам се надолу по алеята. Лопати, гребла, градински инструменти във всякакви форми и размери копаят и разравят покритата с борови клонки земя, мятат лопати пръст на всички страни и преобразяват повърхността по границата на имота ни.
— Спрете! — развиквам се аз.
Няма ръководител на екипа, който да ми обърне внимание. Аз съм просто луда жена, крещяща от върха на хълма. Загорелите от слънцето лица се обръщат към мен, очите се втренчват за миг, но после хората се заемат отново с работата си, за да изпълнят това, за което им е платено — без съмнение минимално. Не смея да мисля за цената, която ще ни поиска Амар. Втурвам се обратно в кабинета си, за да потърся сред документите си телефонния му номер. Трябва да прекратя това, преди да се сдобием с градински център.
Докато цялото представление се разиграва пред очите ми, пристига и Рене, следван от истинско шествие коли, всичките с отворени ремаркета, прикачени за тях. Алеята ни вече е напълно блокирана от всякакви коли.