Рене, който няма пълни метър и седемдесет, як и набит, с червеникаво лице и здрава сива коса, която расте толкова гъста и твърда, че почти удвоява ръста му, повежда отряда си нагоре по хълма. После започва да организира хората си, всеки от които носи в ръка резачка. Безименна се разлайва. Докато на покрива над мен мосю Ди Луцио топи и лее битум, изсипва и заравнява килограми чакъл, пеейки с цяло гърло, пет резачки се включват и заръмжават на пълна скорост в боровата горичка, а по-надолу по терасите лопати блъскат по камъните, клони се чупят и се удрят в земята и мъжки гласове крещят. Не чувам дори мислите си, какво остава за думите. Викам като полудяла по телефона и настоявам Амар да дойде незабавно тук и да спре цялото това засаждане.
— Но саркофаят ще изглежда великолепно. Сините цветчета ще пълзят по кедровите дървета. Гледката ще е невероятна.
— Не сме поръчвали саркофай и не можем да си го позволим. Още нямаме дори ограда.
Той въздъхва и казва, че ще дойде възможно най-скоро. Рискът да не получи парите си, изглежда, му влива малко разум в главата. Затварям телефона и прокарвам пръсти през косата си, която още не съм сресала, защото, когато станахме, едва имахме време да си измием зъбите. Хвърлям един поглед в огледалото и виждам колко разчорлена изглеждам. Някъде в далечината, откъм селцето Льо Кане, където Пиер Бонар бе нарисувал някои от най-хубавите си творби, а Рита Хейуърт бе живяла в забвение през последните години от живота си, се разнася звукът на сирената, даваща сигнал, че е пладне, и в същия миг цялата дейност спира. О, тишина.
От всички краища на имота ни мъжете се запътват към района, превърнат в паркинг, и заизваждат от различните коли, камиони или — както е в случая с арабите на Амар — от раниците си обяда си. Наблюдавам ги като омагьосана от прозореца. Арабите имат малки пластмасови кутии, подобни на онези, които носят децата в училище. Вътре забелязвам сандвичи и парче плод, ябълка или банан. Освен това имат бутилки с вода — „Кристал“, която се продава за по един франк литъра. Сядат на земята един до друг, всички избрали най-дълбоката сянка.
Междувременно Рене и неговата банда с резачките — кореняци французи — са разгънали преносима маса. На нея поставят бутилки домашно розе и червено вино, вода, пастет, салати, чинии, тенджери с топла храна (как е възможно това, запитах се аз), както и ножове и вилици, които си подават по редицата. Последват ги чаши, които, след като са напълнени, са вдигнати в наздравици за здравето на всички — мъжете се редуват да вдигат тостовете един след друг, поотделно. Мосю Ди Луцио, който е сам, но все пак е французин — въпреки че семейството му произхожда от Италия, — се е настанил в близост до сънародниците си и им пожелава bon appétit.
Докато арабите дъвчат в строго мълчание, при французите все още тече подготовка. Мосю Ди Луцио се затътря към своя праисторически ван и изважда хладилна чанта, от която измъква студена вода и две бутилки бира. Връща се на паркинга и изгълтва бирите една след друга, очевидно гасейки неутолима жажда. После облива главата си с вода, при което незабавно придобива вид на албинос. Присъединява се с бавна крачка към Рене и отряда му и завързва разговор. Той е изключително гръмогласен, но акцентът му е толкова силен, че не разбирам изобщо за какво говори. Каквато и да е темата, тя очевидно е повод за оживени жестикулации. Другите го зяпат като в транс. Аз също, но по различни причини. Зашеметена съм от това социално зрелище. Дори арабите, към които Ди Луцио извръща лице веднъж-дваж, за да ги ангажира като публика, изглежда, са заинтригувани. Ди Луцио сега разиграва, много оживено, нещо, което прилича на банков обир. Вдига два пръста нагоре като дете, играещо си с пистолет. После превива едрото си тяло, наподобявайки жена, плясва се по прасците, рита във въздуха, сякаш удря някого и го просва по лице на земята, и накрая повдига глава и поглежда почтително в посока към къщата.
Когато всички мъже вперват очи към вилата, което ме принуждава да отскоча като попарена назад от прозореца, за да не ме видят, осъзнавам, че жената, която той наподобява с играта си, съм аз.
После мосю водопроводчикът прави жест, който е много разпространен тук, в Миди: поклащане на ръка с обърнат нагоре палец, което е знак за благосъстояние, власт или големи пари.
Дори френската му публика е спряла да яде, толкова са омагьосани от клюката му. Дали им казва, че сме обрали банка? Но ние още не сме му платили, а ако банкнотите, скрити на дъното на чекмеджето в скрина и прогарящи дупка от вина в чаршафите ни, са крадени, това все пак са парите на Рене.