За щастие пристигането на Амар слага край на представлението. Той се насочва към работниците си и им пожелава bon appétit, после повтаря същото и на френския състав. Излизам от къщата и отивам при него, вътрешно леко притеснена. Докато с Амар се приближаваме един към друг, Рене се провиква:
— C’est vous qui jouez dans chapeau melon et bottes de cuir?
Всички очакват отговора ми. „Вие ли играхте с шапка пъпеш и кожени ботуши?“
Тъй като нямам представа какво означава това, нито как е най-добре да отговоря, възприемам местния подход и свивам рамене. Мъжете приемат този жест като знак за потвърждение и израз на изключителна скромност. Рене се надига и идва да разтърси ръката ми, както и един от неговите колеги, когото виното май вече е хванало и който не спира да повтаря:
— Enchanté, Madame. Vous êtes charmante, charmante.
Обхваната от паника, сграбчвам Амар за ръката и го повличам надолу по хълма. Нищо, което кажа, вече няма да го убеди, че сме купили тази ферма за маслини и се опитваме да я обновим с последните си нищожни спестявания. Ди Луцио е прецакал всичко.
Въпреки това, след продължително оплакване от моя страна, Амар неохотно се съгласява да изкопае онези храсти, които не му бяхме поръчвали. Но, изтъква той, тъй като не можел да върне в чувалите използвания тор, особено конския, който вече е пръснат и заравнен навсякъде, той трябва да бъде платен. Когато се възмущавам от астрономическата сума, която иска за него, ми казва, че това е изключително силна смес, защото е специално събирана от ферми за расови коне.
— Най-добрите жребци — усмихва се той лукаво.
Достоверността на твърдението му няма как да бъде доказана. И все пак отново е успял да увеличи сумата, за която се бяхме договорили, и то значително. Благодаря му за съдействието и решавам, че това ще бъде последната, наистина последната работа, която върши за нас. Слава богу, розите ги бях поръчала от другаде.
По-късно, когато разговаряме с Мишел по телефона, той се съгласява, че е крайно време да потърсим друг градинар. Казваме си „лека нощ“, изпращаме любовта си един към друг по невидимите вълни и се усещам, че съм забравила да му разкажа за последната пантомима на мосю Ди Луцио. Описвам станалото накратко, за огромно забавление на Мишел.
— Бомбе и кожени ботуши — обяснява ми той. — Да, не се бях сетил за това.
— Бомбе и кожени ботуши? — повтарям аз, чувствайки се като истинска глупачка, сравнявана на френски с пъпеш.
— „Пъпеш“ се използва и за бомбе. Заради формата. В този случай така се казваше един много прочут и успешен телевизионен сериал.
— Кой?
— Не съм сигурен за английското му име. Ще се опитам да се сетя и ще ти го кажа утре.
— Участвала ли съм в него?
— Не мисля. Ще се сетя, не се тревожи.
Междувременно слухът плъзва с непреклонното постоянство на провинциалните клюки. В резултат цялата местна общност ме смята за актрисата, която бе играла ролята на Ема Пийл от хитовия сериал „Отмъстителите“, към който се оказва, че във Франция има истински култ. Френското му заглавие е „Бомбето и кожените ботуши“, препратка към шапката на Стийд и ботушите на мисис Пийл. Никакви опровержения не могат да променят убеждението в този факт. Местните се усмихват търпеливо, възприемат опитите ми за отричане като признак на скромност и израз на желанието на les artistes да бъдат оставени да живеят спокойно и в анонимност. В техните очи аз съм бляскава актриса. Но това, което на мен лично ми е най-забавно в цялата тази история, е собствената ми налудничава реакция.
Обикновено тук се нося небрежно и мърляво, но сега, след като съм „разкрита“ и ми е поставен етикет, макар и погрешен, превключвам като програмирана кукла в режим „актриса“ всеки път, щом има вероятност да попадна в нечие полезрение. Вместо да скоча в раздрънканата си таратайка и да се спусна по хълма, за да хвана пощальона или да си купя багета, сега отделям време да среша изсветлелите си от слънцето къдрици. Слагам си червило и спирала и сменям изтърканите си памучни еспадрили с кожени сандали с ниски токчета, които подчертават достойнствата на краката ми. Освен това се лакирам. Каква суета! Визията е всичко; общественото мнение, което лесно се преобръща с главата надолу, определя границите на образа. Това е част от всичко, от което бягах.
Недълго след като римляните започнали да пресоват зехтин тук, във Франция, вместо да поемат по пътя на по-разпространения в Италия тип бизнес, била установена кооперативната система.
Направили малки мелници, където местните откарвали маслините, за да бъдат пресовани или консервирани. Въпреки че имало — и все още има — многобройни самостоятелни имения и ферми, които отглеждали свои собствени маслинови горички, малко от тях разполагали с лични мелници. Във Франция отдавна е прието, че обраната реколта е редно да се отнесе до най-близкия кооператив, за да бъдат пресовани плодовете, а след това, според традицията, този екстра върджин зехтин, производство на някое отделно имение, трябва да бъде продаден и използван локално, в региона, от който произлиза. „Апасионата“ е скромно имение, ние с Мишел също сме такива, затова решаваме, че тази система ни допада, и искаме да сме част от нея. Най-качественият зехтин е изключително скъп, защото произвеждането му е процес, в който се влагат много усилия. Маслиновите дървета не изискват много поливане, но трябва да бъдат опушвани, редовно подрязвани — обикновено два пъти в годината на ротационен принцип, и се нуждаят от наторяване на всеки двайсет и един дена от около средата на юли до началото или края на октомври, в зависимост от времето. Макар да знаех всичко това, едва след като срещнахме „нашия“ човек и започнахме да работим с него, осъзнах същината на предизвикателството, с което се захващаме.