Спокойствието се завръща в дома ни. Ремонтът на мосю Ди Луцио е завършен и той получава парите си в брой. Парите на Рене. Ди Луцио ги преброява внимателно, иска една последна бира за из път, която изпива на две глътки, преди да се затътри надолу по хълма като един доволен мъж.
Лавровите храсти са засадени. С неохота уреждам сметките ни с Амар: договорената сума плюс стотици франкове отгоре за тора. Трябва да поливам храстите всеки ден, съветва ме той. После, на тръгване, ме довършва с последния си изстрел: не можело да бъде държан отговорен за продължителността на живота им, защото — заради все по-голямата жега — в този сезон не трябвало да се засажда нищо.
— Прекалено рисковано е!
Иска ми се да му прережа гърлото с някой от градинските ми инструменти.
Опасявайки се, че скъпоценните ни нови храсти ще започнат да линеят пред очите ми, зарязвам писането и се втурвам да купувам маркучи, които Рене много любезно предлага да ми помогне да напасна. Признателна съм за жеста му, защото цялата работа се оказва изключително пипкава и сложна, включваща наместването на множество пластмасови съединителни муфи, с което ръцете ми изобщо не се справят. След цялата ужасно досадна дандания най-накрая разполагам с маркуч, който се извива като жълта змия покрай италианското каменно стълбище и по целия път до храстите в подножието на имота ни.
Докато съм в железарията, Рене нарязва и последните дървета. След това цепениците са отнесени без мрънкане от различни членове на семейството му. Цялата дейност приключва. В края на деня, за да му благодаря за неоценимата му помощ, го поканвам да остане за по питие, un petit apéritif, и той приема. Пастис? Не, предпочита да се присъедини към мен на чаша червено вино. С бутилката „Кот дьо Рон Вилаж“ поднасям и чиния с местни маслини и купичка с шамфъстък, защото не съм имала време да напазарувам друго. Седим в приятно мълчание, заслушани в квакането на жабите, и вдишваме ароматите на здрача.
— Тези от вашите дървета ли са? — пита той, стискайки една маслина с отрудените си пръсти.
Поклащам глава.
— Знаете ли, откакто се пенсионирах, изживявам мечтата си — казва той. — Дърводелският склад не е мой. Помагам на приятел, който не може да си позволи да наеме хора на работа.
Кара ме да отгатна възрастта му. Това е опасна игра, която винаги се опитвам да избягвам, но в този случай решавам да не смъквам пет години надолу, както правя обикновено, и да кажа каквото си мисля.
— В началото на шейсетте — е присъдата ми.
Той се изпъва на стола си и поклаща глава, доволен от грешката ми.
Седемдесет и четири — обявява с гордост. И наистина има основание да се гордее, защото съм искрено изненадана.
Двете му най-големи удоволствия в живота, доверява ми Рене, сега, след като е преминал седемдесетте и е в пенсия, la retraite, били лодката му, с която обикалял през повечето време край островите — а, островите! — където прекарвал часове наред в лениво ловене на риба, и стопанисването на маслинови ферми. Грижел се за четири, най-голямата от които била с повече от 200 дървета. Тази ферма принадлежала на негов дългогодишен приятел. Били заедно от момчета; и двамата учили в училището в селото. Съученикът му, продължава Рене без никакъв намек за завист, сега бил мултимилионер и собственик на най-голямата и прочута верига железарии в Южна Франция. Рене говори за своя приятел от седемдесет години с нежно чувство, но когато заговаря за себе си, от думите му струи гордост: