— Той работи прекалено много, има прекалено много отговорности. Mais moi, аз правя това, което обичам. Грижа се за над 650 маслинови дървета.
И надига чашата си, предлагайки тост за възможността човек да прави това, което обича в живота си. Пия на драго сърце. После, с леко намигване и не без намек за лукавото провансалско доброжелателство, той добавя:
— Разположението ви е идеално. Плодовете от вашите дървета сигурно ще бъдат великолепни. Жалко е да отиват зян. Защо не ми позволите да се грижа за тях?
Оставам без думи от неговото предложение. Това е много повече от всичко, на което съм се надявала на този етап. Съжалявам единствено, че Мишел не е тук, за да сподели този благословен момент с мен.
С падането на нощта бутилката на масата пред нас се изпразва. Наливам това, което е останало, в чашите ни и Рене ми разяснява сделката ни. Той ще подрязва и тори дърветата, ще събира маслините и ще ги доставя за пресоване в мелницата. За тази услуга иска да взема две трети от обраната и пресована реколта. За нас ще остава една трета.
Мисля си, че можем да делим петдесет на петдесет, но той поклаща решително глава. Непреклонен е. Ce boulot изисквала много усилия, умения и опит. От всичко прочетено знам, че това е вярно, така че приемам предложението му, без да споря повече. Надигаме чаши, за да отпразнуваме партньорството си.
Слънцето залязва. Тоновете му са красиво притъпени, златото се прелива в телесно нежнорозово. Досега бях изживявала живота си чрез сетивата си; вглеждах се в цветовете край себе си, прекарвах всичко през призмата на светлината и емоциите, докосвах, чувствах. Сега не се опитвам да бъда по-малко романтична, а просто по-практична. Особено по отношение на обновяването на тази вила и на новия живот на фермата. Мишел го описва като „заякване“ на мускулите. Надявам се, когато се запознае с Рене, да се съгласи, че съдбата ни е пуснала буца самородно злато в скута ни, защото инстинктът ми казва, че сме попаднали на „нашия“ човек.
Нашият пустинен принц
През войната баща ми е служил в Африка. Бил е ефрейтор в Кралските военновъздушни сили, но в задълженията му не влизало да пилотира самолети, да бомбардира градове или да се сражава с други самолети. Човек с голямо сърце, той доброволно бе изкарал Втората световна война облечен в женски дрехи и обут с обувки на високи токчета, с покрито с пудра лице и тъмночервено червило на устните. Посред сваряващата жега на пустинята. Бе упражнявал този занаят, както и измъкване от лагера, откриване на най-добрите места за пиене и съответно безпаметно напиване до козирката заедно с ветерани комици като Питър Селърс и Тони Ханкок.
Това трио често прекарвало нощта в килиите на ареста, след като били намирани от техния командващ офицер натаралянкани по улиците на Кайро, опитващи се да си намерят превоз, който да ги върне в базата, когато трябвало да спят дълбоко на койките във военните бараки. Баща ми никога не се отчайвал от една нощ в карцера и продължавал да пее от сърце и да се прави на глупак, за което бил аплодиран ентусиазирано, защото бил горд и отдаден член на една от най-известните театрални трупи през войната — „Ралф Рийдър Ганг Шоу“.
Прекарах голяма част от детството си, седнала на коляното му или на пода, слушайки историите му за онези дни в далечна Африка. Те бяха надминавани по колоритност единствено от смайващите истории за лова на едри хищници, които разказваше дядо ми, бащата на баща ми, макар че сега, като се замисля за онези времена, не съм сигурна, че кракът му изобщо някога е стъпвал в Африка. Докато историите на баща ми за шумните веселби по време на службата му бяха определено истински, макар и може би леко разкрасени. Те създадоха в съзнанието ми ярка и цветна картина на един тъмен континент, пълен с араби и пазари, с плажовете на Южна Африка и зулусите. Смятах, че съм постигнала голяма победа, когато успеех да убедя баща си да дойде да ме приспи вечер и да ми говори на зулуски. Цялото това цъкане по горното небце, късите фрази, изговорени с дълбоки и резониращи тонове, ме омагьосваха. Представях си тези двуметрови чернокожи местни хора, които цъкат и размахват яростно дългите си, ръчно изрисувани копия само за да те попитат как си със здравето например. Ако се даваха награди „Оскар“ за шаради, баща ми щеше да бъде сериозен претендент.
Но нищо не можеше да се сравни с неговите истории за арабите. В ретроспекция сега осъзнавам, че в известен смисъл неговото отношение е било шокиращо расистко. „Никога не се доверявай на арабин“ бе редовната му мъдрост, която ми повтаряше постоянно и която бях приела за библейска истина. Колко пъти съм слушала жалната история как, докато си седял един ден във влака след завръщането в Кайро от няколкодневния си отпуск в Англия, очилата му били откраднати от лицето му в момента, в който влакът потеглял от централната гара, и той останал полусляп, неспособен да вижда нищо, а камо ли да разпознае избягалия виновник? Беше сигурен само в едно, разбира се: че проклетият крадец е бил арабин.