— Не можете ли да изчакате само една седмица? — умолявам го аз. Мисля си, че когато се върна, можем да купим някаква ограда, за да обезопасим тази част от имота.
Мъжът повтаря, че е пратен от кметството и решението не зависи от него, вдига машината си и подновява рязането. Камъни, заплетени клони, корени — всичко се разхвърчава във въздуха. Отдалечавам се от обсега на летящия треволяк и стрелящите камънаци. Знам, че няма никакъв начин да спра ставащото в момента. Връщам се в къщата и се обаждам на Мишел.
— Не мога да тръгна.
— Не ставай глупава. Рекламната обиколка вече е организирана и обявена. Не можеш да се откажеш сега.
Прав е и го знам.
— Налага се да рискуваме. Безименна ще бъде там.
На този етап не си правя труда да му обяснявам, че съм се разбрала с Рене тя да остане при него. Предавам се. Трябва да продължим по план и да се надяваме на най-доброто.
Измъчвана от неспирно хвърчащите навсякъде клонки и листа, които оголват дома ни и го оставят беззащитен за всички нашественици, зарязвам сценария си и тръгвам към селото, за да купя седмичната дажба храна за кучето.
На един завой съм принудена да набия рязко спирачки заради два големи вана, паркирали един пред друг и блокирали пътя.
Има и неколцина работници, струпали се на групичка, които сочат и викат към човек от екипа им, който е качен на един кран и подрязва върховете на боровите дървета в имота на оплакалите се от избуялата растителност съседи. Отначало предполагам, че и това е свързано с опасенията им от пожар, но после забелязвам, че по пътя свободно лежат кабели. Явно някои от телефонните жици са се скъсали или е паднало дърво.
Зад мен се натрупват коли, клаксоните свирят като полудели. По този път обикновено има толкова малко трафик, че сега съм смаяна от тази опашка и не мога да си представя откъде са се взели тези коли. Сигурно някъде другаде е затворен друг път, други кабели са скъсани. Стоя и чакам търпеливо, вслушвайки се в какофонията от звуци: резачки, фрези, сечащи храсти, гласове, обсъждащи на френски и арабски колко време ще отнеме това, и се питам какво се е случило със спокойствието на това принципно никому неизвестно крайбрежно ъгълче.
Внезапно чувам двама мъже пред мен да крещят силно: Non, monsieur! S’il vous plaît, non! Подавам глава през прозореца и виждам, че от противоположната посока приближава кола, която се опитва да мине покрай паркираните камиони. Това е самоубийствена лудост, защото от едната страна на нашия тесен път има стръмен склон, а на няколкостотин метра под урвата, което си е смъртоносно разстояние, се вие оживено шосе.
Всички подемат предупреждението: „Опасност!“. Хората размахват ръце, мъжете хукват натам, крещят, подскачат, ангажирани в мисията си да не позволят на шофьора в нетърпението си да рискува нечий живот. Аз, заедно с неколцина други шофьори, излизам от колата си и тръгвам по пътя, за да погледна по-отблизо. Какво друго мога да сторя? Отвъд камионите и безумния шофьор, малоумно решен да премине, каквото и да му струва това, има няколко спрели коли, чиито шофьори седят с каменни изражения на лицата и чакат да продължат напред.
Зад кервана от хора с вдигащо се кръвно и беснеещи работници забелязвам пощальона на мотопеда си, натоварен, както обикновено, с дисагите, пълни с писма, които висят като отпуснати кожени уши от двете страни на служебното му жълто возило. Той приближава, минавайки между спрелите коли, като заобикаля истерично крещящите човешки същества. Обзети от своя бяс, хората не го забелязват, а той, на свой ред, не обръща ни най-малко внимание на разгръщащото се пред очите му представление. Вместо това натиска педала на газта, възнамерявайки да мине покрай камионите, от вътрешната страна на пътя. За нещастие, или е подценил обема на своята фигура, или не е преценил правилно широчината на пролуката, която е не по-голяма от най-тясната планинска пътека, защото се озовава заклещен, заедно с мотопеда си, между един камион и скалата. Единствено аз ставам свидетел на бедстващото му положение и виковете му за помощ, които се изгубват сред общия хаос.
Приклещен като уловено насекомо, той се опитва да се измъкне оттам, но не може да помръдне. Краката му са затиснати между дисагите и писмата. Пълничката му фигура се тресе и мърда във всички посоки, докато той се мъчи да се освободи, но така успява само да се заклещи по-навътре. Знам, че трябва да му помогна, въпреки че изкушението да го оставя да се свари там е почти неустоимо.