В крайна сметка моралът ми побеждава. Докато се втурвам да потърся шофьора на вражеския камион, хвърлям последен поглед към господин le facteur, чиито ръце вече са разперени и махат високо над главата му, очите му са отправени към небето, устата зее отворена в състояние на вцепенен ужас. Синята му пощальонска шапка е паднала на земята зад него.
Едва тогава осъзнавам какво можеше да се случи всеки момент. Високо над нас работникът на крана продължава да работи старателно. Доста голямо парче от боровото дърво се кани да се предаде и след минута ще се стовари на земята. Нашият пощальон е неподвижна мишена.
— Attention! — развиквам се аз. — Attention!
Обработеният ми глас на актриса гърми с цялата си мощност. Всички се обръщат като един. Крещя, соча и тичам. Разнася се едновременно вик: Mon Dieu!, и половин дузина мъже се спускат като дванайсетокрак звяр да спасят пощальона. Очевидното решение е да преместят камиона, но това не може да стане, защото шофьорът е изчезнал нанякъде, за да се изпикае, така че тълпата се принуждава да бута и да измъкне с влачене и пощальона, и мотопеда му. Неколцина други мъже се развикват към типа на крана, който най-накрая схваща посланието и спира да реже, оставяйки едно много осакатено и странно изглеждащо борово дърво. Шофьорът се връща, като си подсвирква и вдига ципа на панталоните си точно когато групата отстрани на камиона му измъква пощальона за раменете и буквално смъква клетника от мотопеда му. Всички, включително пощальонът, крещят истерично. За да съм по-точна, звукът, който издава господин le facteur, е по-скоро скимтене. Той освен това явно едва стои на краката си, въпреки че се подпира на скалата зад себе си. Когато се привежда напред, ломотейки неразбрано и пуфтейки, търкащ яростно лице с голяма мръсна носна кърпа, съм сигурна, че се възстановява от шока на поредния за малко избегнат инфаркт. За щастие този път не може да хвърли вината върху никого от нас.
Колите вече се движат свободно и в двете посоки, а работниците си стискат ръцете и се поздравяват за помощта. Избегната е криза от гигантски мащаб.
Точно тогава погледът ми се спира на един от арабите, който се здрависва с другите мъже и поема по пътя към къщата на един от нашите съседи, Жан-Клод. Той ме забелязва, кимва и се захваща отново с работата си: да подрязва живия плет.
Заглеждам се в него за момент. Често съм го виждала тук и което е по-важно — бях забелязала градините и добре поддържаната портокалова горичка. Отивам при него и му се представям.
Той се усмихва срамежливо, разкривайки пожълтелите си от тютюна предни зъби и златния зъб горе вляво, малко по-назад, в една иначе приятна усмивка. Освен това по средата на челото си има малка синя татуировка, която ми прилича на червената точка, носена от хиндуистките жени. Очите му са топли, макар бялото в тях да е пожълтяло от възрастта. Знае коя съм, казва мъжът; виждал ни е да се качваме и слизаме от имота си. Питам го дали би пожелал да ни свърши определена работа. Обяснявам му нашия проблем и двамата отиваме и наблюдаваме известно време как мъжете безмилостно продължават да орязват и оголват триъгълната ивица земя. Приема без колебание предложението ми и се представя.
— Je suis Harbckuouashua — казва. Или поне така ми прозвучава.
Моля? Мъжът повтаря името си отново и аз пак не го разбирам, което му се струва много забавно.
— Наричай ме Куашия.
Съгласява се да започне на следващата сутрин. Обяснявам му какво трябва да бъде свършено. Той прави списък на всичко, което ще му е нужно, и аз потеглям към магазините за строителни материали в търсене на метри телена ограда, цимент и железни колове, както и почти забравената кучешка храна.
На следващата сутрин Куашия пристига късно. Притеснявам се, че няма да дойде. Притеснявам се, че ще изпусна самолета си, затова вече почти се отказвам да го чакам, когато зървам задаващия се по пътя силует. „Имай ми доверие“, успокоява ме той. И аз му се доверявам.
Когато седмица по-късно се връщам от Австралия, смазана от пороя интервюта по радио, телевизии и вестници, да не споменавам биологичния ми часовник, който се е преобърнал с главата надолу два пъти за седем дни, оградата е завършена. Какво чудесно посрещане! Двамата с Мишел сме открили човека, на когото можем да разчитаме — нещо, за което говорим от началото на лятото.
Уменията на Куашия включват зидария, слагане на плочки, косене на трева, кастрене на дървета, както и всяка друга странна работа, която изникне междувременно.
Той с гордост ни нарича ma famille française и се обръща към Мишел като mon cher frère, скъпи братко. Това обръщение е последвано от четири целувки, по две за всяка буза, много прегръдки и завършвано с тупване по гърба, от силата на което Мишел залита. Трябва да призная, че отначало бях недоверчива към тази добросърдечност, но скоро съм принудена да забравя всичките си съмнения.