— ТРЪГНАЛ Е КЪМ БАСЕЙНА И ЩЕ ПЛЪЗНЕ ВЪВ ВОДАТА ВСЕКИ МОМЕНТ, А РОДИТЕЛИТЕ МИ ИДВАТ ТУК СЛЕД ЧАС!
— Ще се обадя на съпруга си — разсмива се тя и аз затварям телефона.
Не мога да помръдна от горния балкон. Стоя там, вцепенена от шока, и наблюдавам как екскрементите пълзят като отрова по терасата под мен. Безименна приближава предпазливо към петното.
— Махай се оттам! — развиквам ѝ се отгоре. Ако влезе в лайната… Изкрещявам отново: — Безименна, изчезвай веднага оттам!
Опашката ѝ се прибира между задните ѝ крака, тя ме поглежда с любопитство, втренчва се в лицето ми, което сигурно е почервеняло и разкривено от ярост, и после се отдалечава, напълно изумена.
След десет ужасно проточили се за мен минути разнебитената стара кола на мосю Ди Луцио изтраква по алеята. Той слиза, покрит от главата до петите със сажди, оголил белите си зъби като клавиши на пиано.
— Къде е тази чудовищна риба? — изсумтява недоверчиво.
— Каква риба? — извиквам аз, като си мисля, че това е още едно от неговите остроумни подмятания за моята телевизионна кариера или по-точно, за кариерата, която продължава да твърди, че е моя. Точно сега нямам време да се чудя в кое от заглавията на филмите ми има риба; не съм в настроение за това. — Вижте! Вижте тук!
Завеждам го до протеклия канал и той се разсмива — смее се дълго, много дълго, едрият му корем се тресе неудържимо от удоволствие.
— Защо се смеете, мосю Ди Луцио? Това е сериозно! Родителите ми идват насам. Майка ми вече мисли, че съм полудяла, като съм купила това място. Моля ви, направете нещо! Помогнете ми!
И той ми помага. Вади от вана си навит дълъг маркуч — сигурно километри дълъг. Подземният канал е пресушен и изпразнен за нула време заедно с два други, намиращи се на различни места надолу по алеята, които според нашия изцапан със сажди водопроводчик също можели скоро да ни причинят неприятности. После потегля, обяснявайки щастливо, че през уикенда с Мишел могат да обсъдят цената на услугата „за ваденето на рибата“.
Аз съм напълно зашеметена, но и изключително благодарна, и нямам никакво време в момента да се опитвам да разбера чувството му за хумор. Трябва да потеглям незабавно за летището. Закъснявам.
Пристигам изтощена, замаяна като изгубил разсъдъка си гущер. Естествено, не съм навреме. Самолетът е кацнал, родителите ми са взели багажа си и ме чакат отвън, усмихнати и свежи.
— Здравей, скъпа.
Щом стигаме във вилата, ги настанявам в чистата им, но обзаведена само с най-основните мебели стая, разкрасена от многобройните букети маргаритки, които набрах от градината, и после ги развеждам из имота. Те оглеждат всичко в мълчание.
— Е, какво мислите? — питам най-накрая.
— Радвам се, че имаш големи прозорци — казва майка ми. — Не харесвам малки, които живеещите във Франция чужденци винаги си слагат на къщите.
Отговорът на баща ми е:
— Мисля, че си захапала по-голям залък, отколкото можеш да преглътнеш.
Докато се занимавам със семейството си, мълвата плъзва из селото. Сега вече съм известна като актрисата, позната на света като Ема Пийл, която се бе обадила на водопроводчика, за да извади гигантска пъстърва от канализационната ѝ система. В заливащата ме паника съм объркала fuite, което означава „теч“, с truite, което е френската дума за пъстърва. Крайно време е да науча френски, решавам аз, когато слухът за невероятните ми лингвистични умения достига и до мен.
Леко засрамена, отивам до Ница, в университета, и се записвам на интензивен летен курс.
През обедните почивки, които по френски маниер обикновено продължават два, а понякога и три часа, обикалям улиците и крайбрежната алея на Ница, изпълнена с желание да опозная града. Атмосферата в него е различна от тази на Кан. Първо, това е университетски град и макар да е лято и студентите да са заминали за провинцията или планините, а преподавателите да са on congé, в отпуск, което означава, че в университета има само езикови невежи като мен, от града все пак струи различна енергия. Тук има безчет книжарници, огромно количество млади хора, голям избор от кина, изобилие от чудесни музеи и ресторанти, и работещо население, в което не преобладават богаташите лентяи. Кипи оживена дейност, жителите се опитват да си печелят прехраната, голяма част от тях са заети във величественото пристанище, в което акостират бели гигантски пътнически лайнери, готвещи се да отплават за Корсика или Италия, някои дори за скандинавските страни или за далечна Русия.
Отвъд пристанището се простира старият град, където имената на улиците са изписани и на френски, и на местния диалект, говорен някога тук, в Ница. Може би най-прочутото място е пазарът за цветя, който се намира на няколко метра от световноизвестната опера, където тази вечер ще представят „Риголето“.