Езикът, който чувам навсякъде около мен, е италиански. Всяка седмица най-запалените френски купувачи преминават границата, за да купуват продукти и италиански дрехи на много разумни цени (както и алкохол) от пазара на близкия град Вентимилия. Италианците, от своя страна, идват тук, за да похарчат своите лири за антики в понеделник и за пресни продукти във всеки друг ден от седмицата.
На една от улиците, Рю Сен Франсоа-Пол, изписана на местния говор като Carriera San-Francés-de-Paula, се намира huilerie, магазин за зехтин, принадлежащ на Moulin à Huile d’Olive, мелницата за зехтин, на Никола Алзиари, прочуто име в този бизнес. Неговите горички са разположени на гранитните хълмове зад града и плодовете им са смесица от cailletier, кайотие, същия вид малки маслини от Ница като нашите, и picholine, който вид е по-издължен и тънък. Picholines са наречени по името на мосю Пиколин, който разработил метод за лечение на зелените маслини с помощта на пепелта от зелените дъбове, които растат навсякъде в този регион — ние също имаме много в нашия имот.
Бих се радвала да разгледам магазина, но той е затворен за обяд. На отсрещната страна на улицата, също затворен по обедно време, се намира магазинът на техния конкурент, Huilerie de Caracoles, чиито собственици твърдят, че техните продукти са местни, régionaux, les articles Provençaux, въпреки че не съм се натъквала на производството на тази маслинова къща.
Завивам за малко по Рю дьо ла Терас, или Carriera de la Terrassa, и съм привлечена от надпис: Cave, Pierre Bianchi & Cie. Изрисуваните стъклени витрини на магазина са доказателство за неговото наследство. Ръчно рисувана табела обявява гордо: Trois siècles d’existence. Три века присъствие в търговията. Изключително постижение, като се има предвид историята на този град. Това означава, че магазинът е бил тук преди французите — Ница е отстъпена на Франция чак през 1860 г.
Пристъпвам до стъклената врата, за да прочета работното време, мислейки си, че мога да се върна по-късно, когато следобедният ми курс приключи, и за мое удивление прочитам, че магазинът отваря отново в два, няма конкретен час на затваряне, а в неделя не работи само si grosse fatigue — „в случай на изключителна умора“.
Цветовете и архитектурата на високите залостени сгради, долепени една до друга по тесните улици — толкова тесни, че дори велосипед не би могъл да мине през тях (със сигурност не и нашият пощальон), са повлияни от Италия: кафява охра, жълта охра и нюанси на горчица, всички с избледнели, някога зелени или тюркоазени кепенци на прозорците. Или в бледолилав, люляков цвят, толкова ароматен на вид, че човек има чувството, че може да го вдиша.
До преминаването на Ница към Франция този древен град е бил под управлението на Савойската династия и е бил присъединен към кралството на Сардиния, Пиемонт и Лигурия. Малко след 1860 г. другите провинции стават част от една нова, обединена Италия. Но дори и днес много неща в Ница свидетелстват за нейното италианско наследство, не на последно място страхотният Марди Гра карнавал, с неговите балове с маски, които датират от XIII век и са известни с италианското си име veglioni. Този прочут карнавал все още се провежда тук през трите седмици преди Великите пости и местните заявяват с гордост, че за всеки „кораб“, който дефилира по улиците, са използвани тонове папиемаше.
Надзъртам през частично затворените с капаци прозорци на местните занаятчии, работещи усилено в ателиетата си, които са малко по-големи от пощенски марки. Плешив обущар, който поправя подметките на чифт кожени сандали, ги оставя настрана и затваря работилничката си за обяд. На виеща се задънена улица, която води към един от многото площади в града, виждам механик, разпарчетосал двигателя на древен фиат „Чинкуеченто“ с размера на детска количка. Седи на шофьорското място с отворена врата и гледа надменно към света.
В скута му има ястие, което прилича на свинско в богат винен сос. На земята в краката му стоят наполовина празна гарафа и чаша, пълна с вино розе, плодове, сирене, полуизядена франзела, а на безопасно разстояние две гладни улични псета точат лиги в очакване на остатъците от обяда му.
Закачени на просторите чаршафи, ризи и бельо са увиснали навсякъде над мен, от едната до другата страна на тесните улички. Чувам бръмченето от машината на някой дърводелец или майстор на мебели, който рендосва големи дъски. Той сигурно е единственият все още работещ занаятчия, защото обедната сирена вече прозвуча и всички други les ouvriers са зарязали инструментите си.