В моменти на стрес и лудост може и да бъркам „теч“ с „пъстърва“, но през дните ми в университета в Ница, когато става въпрос за лексика, изненадвам всички, най-вече самата себе си. Докато другите студенти се борят с минало несвършено или минало свършено време, съставям изречения, в които има думи за оборудване, градински инструменти, строителни материали, части за плувен басейн — съществителни, които никога не съм имала нужда да знам на английски език, ако изобщо някога съм ги знаела. Изстрелвам най-невероятните изрази и целият клас ме зяпа с отворена уста. Вътрешно аз също се наблюдавам в безмълвно изумление. Може би тази промяна, този нов курс, наистина ме води нанякъде.
Във вилата често улавям как майка ми се взира в Мишел и в мен. Ясно е, че е загрижена, докато баща ми, който винаги разполага с полезен афоризъм на върха на езика, е озадачен: „Имаш кариера у дома, любов наша. Птица в ръката…“ Надигнал се е от следобедната си дрямка и си играе с кучето, или по-скоро тя се държи като малко кученце — легнала е по гръб, с вдигнати във въздуха крака, и татко я гали по корема и я оглежда внимателно. Виждам го как опипва леко зърната ѝ и по зачервеното му като цвекло лице минава гримаса.
— Какво има? Безименна да не е болна?
Майка ми продължава:
— Виждала съм те да правиш доста луди неща, Каръл, но… Щом искаш басейн, защо не отидеш в Холивуд? Там ще имаш каквото си пожелаеш!
Разкикотвам се. Вярно е, че в името на „изкуството“ неопитомената ми природа или случайни капризи в миналото са били причина да се озовавам в някои „налудничави“ ситуации: мотала съм се из Рим и съм работила каквото ми попадне в „Чинечита“, докато учех италиански; живяла съм една седмица във вътрешността на жив вулкан; гмуркала съм се из седемте морета; докато карах шейна с шест хъскита в Лапландия, пропаднах в пукнатина на леда; напивала съм се до безпаметност с крайно съмнителен буламач с ловците на глави в племенната им къща в Борнео; пътувала съм без придружител по Амазонка… Ох, списъкът е безкраен и не съжалявам за по-голямата част от тези неща (макар че в къщата в Борнео бе малко несигурно — още една чаша и главата ми можеше да завърши на ключодържател), но покупката на „Апасионата“ не може да се сравнява с тях. Това е изследване от друг вид, защото изисква ангажираност и вяра. Тук всичко е като бяло платно. Последните думи на родителите ми по темата са: „Е, надяваме се, че знаеш какво правиш“.
Не знам. Ще бъде нагло да твърдя, че е обратното. Знам откъде идвам, какво се опитвам да загърбя, навиците и опита, от които искам да се отърся като от стара кожа, но не и накъде съм тръгнала, нито дори какво точно търся. Приемам всичко каквото е, решавам в движение. Разпъвам до крайност границите на идентичността си с надеждата да обогатя, задълбоча и култивирам духа си. И до мен в този момент е мъжът, когото обичам. Всъщност — и това е по-важно за мен, с моята история на несполучливи връзки — мъжът, когото го е грижа за мен. Кой знае накъде ще ни отведе това лудо начинание, но по-добре да опиташ, отколкото да се взираш в дъжда със сълзящи, сбръчкани очи и да въздишаш: „А какво щеше да стане, ако…?“.
— Това куче е бременно — заявява баща ми. Изявлението му слага край на всички метафизични философски размишления. За няколко секунди дружно се струпваме край Безименна, която се взира в нас, погледът ѝ се мести от един към друг, несигурен и озадачен. Примъква се близо до татко.
— Не, това е невъзможно — казвам, наблюдавайки набъбналите ѝ черни зърна.
— Трябва да се обадиш на ветеринаря.
— Не, тя е добре. Няма начин да е бременна.
За да може Куашия да продължи чудесната си работа по оградата, по закон трябва да се обадим в земемерската служба, откъдето трябва да дойдат и да трасират границите на земята ни. След като това бъде направено, служителят, Monsieur le géomètre, ще уведоми съседите ни писмено, като им предостави и карти, направени от службата по кадастъра. Ако никой от непосредствените ни съседи (имаме само един) не оспори правата ни в срок от двайсет и осем дни, след това същият експерт ще препрати нужните документи на другите близки до нас собственици на земя, за да бъдат подписани от тях и те да потвърдят, че нямат претенции към нас и към собствеността на земята ни.
Всичко това само за да си издигнем собствена ограда, с която да се пазим от крадци!