Куашия и Мишел събират инструментите си и се запътваме по каменистата пътека в колона един след друг. Куашия спира, за да ни посочи туфа бледозелени растения, които не познавам.
— Какво е това? — питам го аз. Ароматна билка. Името, което ми казва, е арабско.
— Чудесна е за стомаха. Пий го като чай.
Листата имат остър аромат, сладникав, но все пак пикантен, ала с Мишел не можем да го разпознаем.
— Да набера ли за чай?
Казвам му да го оставим за следващия път. След сагата с дивите аспержи предпочитам да не експериментирам.
Всички седим в градината на сянка под магнолията и пием чай (индийски). Очарована съм от гледката на баща ми с Безименна, постоянно мотаеща се край него. Въпреки че нито той, нито Куашия могат да разберат какво казва другият, и на двамата им е приятно да се запознаят и в главата ми изплува старо преживяване, запазено в съзнанието ми. Спомням си как седях на коляното на баща си, очарована от екзотичните му разкази за онези вечери в Кайро, за онзи коварен арабин, който му откраднал очилата, и поглеждам към двамата мъже пред мен сега, отдалечени на милион светове един от друг, хилещи се като ученици. Баща ми се опитва да си припомни няколко думи на арабски, но се отказва и вместо това отправя поздрав на зулуски, на което Куашия отвръща с беззъб добродушен смях.
Пожар!
Звуците от някакво дращене ме събуждат в знойната нощ, пот се стича от влажното ми тяло. Изглежда, идва от хълма над нашия заден двор. Опирам се на лакти и надниквам към сенчестите форми на дърветата в тъмното, сред сребристите контури на храсталака. Какво е това, което чувам как се движи и си проправя път през листата? Първата ми мисъл е, че през отворената врата се промъква змия. Докосвам Мишел по рамото. Той промърморва от дълбокия си като океанското дъно сън, размърдва се и се завръща към непробудното си състояние, без да отбележи по никакъв начин присъствието ми. Сега шумоленето вече е придружено от някакво тихо скърцане. Протягам се към саронга си — не от свенливост, защото няма кой да ме види, а защото, колкото и да е нелогично, се страхувам, че ако съм гола, мога да бъда нападната или ухапана от нещо. Ставам и изтопурквам боса до терасата. Луната е пълна и блести през върховете на дърветата, сякаш сме забравили да изключим осветлението. Небето е брилянтно ясно, не се вижда нито облаче, галактики от блещукащи звезди потрепват на надвисналото тежко небе. Шумоленето продължава, но остава съсредоточено на едно и също място, в подножието на най-големия от нашите зелени дъбове. Не мога да различа нито форма, нито движение, защото стволът на дървото е обвит от гъста, обилна растителност. Страхувам се да приближа повече, затова сядам на масата за закуска, придърпвам колене близо до гърдите си и се опитвам да се съсредоточа в другите звуци на нощта, да уплътня времето си, докато попивам богатите аромати на лепкаво-сладникавия въздух.
Навсякъде мирише силно, великолепно. Евкалиптите ме обвиват, опияняващи като наркотик. Уханието на двайсет и четирите лавандулови храста, които съм засадила — един от градинарите от нашия местен разсадник, който вече ме познава добре, ме посъветва да ги поставя в близост до къщата, за да гонят комарите, — се носи на прелестни талази от по-долните тераси. Високо на хълма чурулика птица, дори и в този час. Дочувам как буха бухал, след това — отново скърцането. Навярно са мишки. Връщам се в леглото и лягам небрежно върху чаршафите. Обръщам се и поглеждам спокойното красиво лице на Мишел. Никога не престава да ме учудва как е възможно човек да спи толкова дълбоко. Нищо не го смущава.
Скърцането става вече по-настоятелно, интервалите — ритмични, сякаш се умножават, и шумоленето продължава. Ако са мишки, трябва да са много и определено не топуркат леко с крачетата си. Ставам от леглото за втори път, намирам сандали и нещо, за да се загърна. Бавно изминавам няколко метра нагоре по хълма към дървото, привеждам се ниско и откривам Безименна, заобиколена от жива гърчеща се маса. От по-близко разстояние застоялата миризма на кръв насища влажната нощ. Безименна ме поглежда, но не прави усилие да ме поздрави, дори не показва по никакъв начин, че ме разпознава. Пристъпвам по-наблизо и тя изръмжава. Това не е истинска заплаха, по-скоро атавистична майчина реакция. Изглежда изтощена. Родила е.