– Тъжна съм, о, колко съм тъжна – въздъхна женският дух и макар лицето ѝ да бе семпло изрисувано, бе странно колко зловеща изглеждаше леката ѝ усмивка.
Обърна се и се понесе през гробовете, след което се разтопи в мрака. На преден план от земята с неприятно пльокване изникна нещо лъскаво и тъмно. Обърна се към зрителя и Робин видя, че е катраненочерно човешко сърце с усмихнато невинно лице, напълно несъответстващо на иначе гротескния му вид. Робин смътно регистрира как стъклената врата отвън отново се отвори, когато сърцето размаха прекъсната артерия и изрече с жизнерадостния тембър на водещ детско телевизионно предаване:
– Здрасти! Аз съм Харти. Живея тук, в гробището Хайгейт, с приятелите ми. Сигурно се чудите защо не съм се разложил...
На междинната врата се почука и влезе Мидж, без да изчака отговор.
– Ами защото съм зъл, затова!
– О, прощавай, мислех, че си в почивка този следобед. Трябва ми...
Млъкна с притеснено изражение и заобиколи зад Робин да погледне към екрана, където сега Харти подскачаше между гробовете и представяше разни герои, изпълзели от земята, за да се присъединят към него.
– Май се шегуваш с мен – възкликна Мидж скандализирана. – И ти ли?
Робин заглуши звука на анимацията.
– Какво и аз ли?
– Бившата ми беше луднала по тази проклета анимация. Пълен боклук е. Плод на разбъркан мозък.
– Не бях я гледала до днес – поясни Робин. – Съавторката ѝ току-що беше тук, искаше да поемем случая ѝ.
– Да не би... как се казваше... Ледуел?
– Да. – Робин бе учудена, че Мидж мигом се сети за името.
Разчела правилно изражението ѝ, Мидж каза:
– Бет я мразеше.
– Наистина ли? Защо?
– Нямам представа – отвърна. – Феновете ѝ не са наред. „Играй играта бе!“ – изрече с писклив глас.
– Какво? – попита със смях Робин.
– Това им е една от дежурните фрази в анимацията. Бет винаги я използваше, като не исках да направя нещо. „Играй играта бе!“. Пълна нелепост. И в онлайн играта участваше.
– Онази, създадена от Аномия? – с интерес попита Робин.
– Не знам от кого е създадена. Абсолютни детинщини – отсече Мидж и вдигна от бюрото папката за Покваряващия. – Ще възразиш ли да я взема? Имам да добавя някои бележки.
– Вземи я.
Когато Мидж излезе от стаята, мобилният телефон на Робин зазвъня. Беше Страйк. Тя натисна заглушената анимация на пауза.
– Здравей.
– Здравей – отвърна Страйк, който бе някъде на шумно място. Тя чу трафик на превозни средства. – Прощавай, знам, че ти е почивният следобед...
– Няма проблем – увери го Робин. – Още съм в офиса. Имам оглед на апартамент в Актън в шест следобед, нямаше смисъл да се прибирам у дома.
– А, добре – каза Страйк. – Дали ще имаш нещо против да си разменим задачите утре? По-удобно ще ми е да поема Слоун Скуеър, отколкото Камдън.
– Не възразявам – отговори Робин. На екрана пред нея черното сърце бе замръзнало, сочейки към тъмния вход на мавзолей.
– Благодаря, признателен съм ти – каза Страйк. – Всичко наред ли е? – добави, защото долови особена нотка в тона на Робин.
– Да, напълно, само дето имахме „Гейтсхед“ преди малко. Е, поне според Пат беше „Гейтсхед“. А тя всъщност не беше такава. Да си чувал за Мастиленочерно сърце?
– Не. Какво е това, пъб ли?
– Анимация – отвърна Робин и отново пусна филмчето. Звукът все така остана заглушен: Харти отстъпи страхливо от фигура, появила се бавно от входа на гробницата. Беше голяма, прегърбена, с черно наметало и лице с преувеличено клюнест нос. – Едната съавторка иска да разследваме фен, който я притеснява онлайн.
– Ха – рече Страйк. – Ти какво ѝ каза?
– Че сме претоварени, но Патерсън и Маккейб се занимават с киберразследвания.
– Хм. Не ми е драго да осигурявам работа на Патерсън.
– Исках да ѝ помогна – с леко оправдаващ се тон отвърна Робин. – Беше силно разстроена.
– Разбирам те – прие Страйк. – Е, благодаря ти за размяната, задължен съм ти.
След като Страйк затвори, Робин пусна звука на филмчето. Погледа го още минута-две, но не успя да схване особен смисъл. Може би бе пропуснала възлови моменти, докато беше с изключен звук, но общо взето трябваше да се съгласи с Мидж: като се изключеше красивата анимация, създаваше впечатление за мрачните фантазии на някой дрогиран.
Канеше се да изключи компютъра, когато Пат почука и влезе в кабинета.
– Това беше в банята – съобщи и размаха картонената папка. – Трябва да я е оставило онова мърляво момиче. Беше върху казанчето.
– О – промърмори Робин и я взе. – Добре... тя сигурно ще се върне за нея. Ако ли не, трябва да намерим адрес да ѝ я пратим. Би ли погледнала набързо да провериш дали има агент, който я представлява? Името ѝ е Еди Ледуел.