>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
<Морхаус напуска канала>
>
>
>
Аномия: Върви да се шибаш, малко кафяво джудже.
ЛордДрек: голям смях
Вайлпекора: голям смях
>
Аномия: Е, кой от вас наръга Ледуел и кой Блей?
>
Вайлпекора: Мислехме, че ти си ги очистил двамата.
Аномия: Направих го. Просто ви пробвах. ;)
>
>
>
Вайлпекора: Хахаха, Морхаус забеляза
>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
>
ЛордДрек: Чакай, да не би Морхаус…<?
Вайлпекора: Така ми звучи.
ЛордДрек: Струва си да се знае.
Вайлпекора: Искаш ли да се присъединиш към партито?
ЛордДрек: Не.
ЛордДрек: Трябва да говорим с момчетата.
Вайлпекора: Избихме рибата, йе!
ЛордДрек: СПЕЧЕЛИХМЕ ШИБАНАТА ИГРА!!!
12
А трябваше да се досетя,
предусещах надвиснала беда!
Елизабет Браунинг, Орора Лий
Съвещанието на екипа бе приключило преди повече от час. Над Денмарк Стрийт продължаваше да се излива дъжд. Небето, виждащо се през прозорците на офиса, бе мрачно и буреносно и отраженията в стъклата на Страйк и Робин – единствените двама, останали в агенцията – бяха някак призрачни.
Пат се бе позабавила след обичайния край на работното ѝ време и не защото гореше от желание да се види с полицая от отдел разследване на убийства, който бе казал на Робин, че ще бъде там скоро, а защото намираше, че Страйк не проявява достатъчно съпричастност към съдружничката си.
– Още ми се вижда не на себе си – каза Пат на Страйк, когато той излезе от вътрешния кабинет, където Робин го чу да отменя по телефона планове за вечеря незнайно с кого. – Трябва да пийне бренди. Ще ида да купя една бутилка.
– Не искам да се срещам с полицията воняща на алкохол, Пат – възрази Робин, преди Страйк да е успял да отговори. – А изглеждам ужасно заради светлината тук. Добре съм. Отивай си у дома и прекарай чудесен уикенд.
Така че Пат си взе чадъра и ръчната чанта от закачалката до стъклената врата и след последен скептичен поглед към Робин си тръгна.
– Какво ѝ е на светлината тук? – попита Страйк, след като вратата се затвори.
– Кара всички да изглеждат анемични – отвърна Робин. – И не беше нужно да отменяш плановете си за вечеря. Мога и сама да се срещна с полицията.
– Предпочитам да остана – заяви Страйк. – Искаш ли още чай?
– Би било чудесно – кимна Робин. – Благодаря.
Беше доволна, че той не си тръгна. Чувстваше се по-разтърсена, отколкото искаше да признае. Беше ѝ нужно да върши нещо, тъй че сгъна пластмасовия стол, на който бе седяла по време на съвещанието, прибра го на мястото му и се настани на въртящия се стол зад бюрото на Пат, който бе далеч по-удобен.
– Сложил съм захар – съобщи Страйк, като постави чашата пред Робин.
– Ама добре съм, за бога – възкликна Робин вече леко подразнена. – Ако припадах всеки път, щом някой бъде наръган в Лондон, щях да прекарам половината си живот в безсъзнание.
Страйк седна на канапето, тапицирано с изкуствена кожа, и той с чаша чай в ръка, и каза:
– Убийството на Ледуел няма нищо общо с това, че си отказала да поемеш случая ѝ. Ясно ти е, нали?
– Да – отговори Робин, като отпи чай, за да не среща погледа му. – Очевидно ми е ясно.
– Не можехме да вземем този случай с предимство пред толкова чакащи клиенти.
– Знам.
– А дори да е намушкана от същия онзи трол, когото тя се е опитвала да изобличи – настойчиво продължи Страйк, – което според мен е твърде невероятно... така де, дори онзи трол да е убиецът, никога не бихме успели да го разкрием за това кратко време.
– Знам – повтори Робин, – но... но Еди Ледуел можеше да се чувства по-спокойна в последните седмици от живота си, ако знаеше, че е предприела нещо по въпроса... О, по дяволите – изруга сърдито и се извърна от Страйк, за да избърше очи с ръкава си.
В съзнанието ѝ изникна ярък образ на Еди Ледуел: размазаната очна линия, татуираната ръка с изгризани нокти, стиснала здраво изцапаната ѝ с мастило скъпа чанта в скута. Дъждът барабанеше по прозорците. На Робин много ѝ се искаше полицаят да побърза. Нямаше търпение да узнае какво точно се е случило.