– Късно е вече – отбеляза Страйк, тъй като сервитьорката постави пред тях нови чаши. – Искаш ли сандвич, та да поеме част от алкохола?
Той ѝ подаде менюто. Цените бяха главозамайващи.
– Не, слушай...
– Нямаше да те поканя в „Риц“, ако не бях подготвен да плащам като за тук – обяви той и направи широк жест. – Бих поръчал торта, но...
– Илза вече е направила такава за утре вечер? – предложи догадка Робин.
За следващата вечер тяхната обща близка бе организирала събиране с група приятели, включително Страйк.
– Да. Не биваше да ти казвам, тъй че се прави на изненадана. Кой ще дойде на тази вечеря всъщност? – попита Страйк. Изпитваше бегло любопитство дали щеше да има непознати за него хора и по-специално мъже.
Робин изреди имената на двойките.
– ...и ти и аз – завърши.
– Кой е Ричард?
– Новото гадже на Макс – отговори Робин. Макс беше неин хазаин и съквартирант, актьор, който даваше стая под наем, защото не можеше да прави вноските по ипотеката си без наемател. – Започвам да се чудя не е ли време да се изнеса от къщата на Макс – добави.
Сервитьорката се появи и Страйк поръча сандвичи за двама им, преди отново да се обърне към Робин.
– Защо обмисляш да се изнесеш?
– Макс печели добре от телевизионния сериал, в който участва, вече е уговорен втори сезон, а двамата с Ричард са много влюбени. Не искам да чакам те да ме помолят да си потърся друга квартира. И бездруго... – Робин отпи от коктейла си. – Вече съм на трийсет. Време ми е да съм самостоятелна, не мислиш ли?
Страйк вдигна рамене.
– Не ме бива да разпределям нещата в живота по график. Това е по-скоро типично за Луси.
Луси беше сестрата, с която Страйк бе прекарал повечето от детството си, защото имаха обща майка. Той и Луси общо взето поддържаха противоположни възгледи относно житейските удоволствия и приоритети. Луси силно се притесняваше, че Страйк, почти четиресетгодишен вече, още живее сам в две стаи под наем над офиса си без стабилизиращите човека задължения – брачен партньор, деца, ипотека, родителски срещи, задължителни коледни празненства със съседи, – които и майка им бе отхвърлила решително.
– Е, мисля, че ми е време да наема самостоятелно жилище – каза Робин. – Ще ми липсва Уолфганг, но...
– Кой е Уолфганг?
– Дакелът на Макс – отвърна Робин, изненадана от острия тон на Страйк.
– О, помислих да не е някой германец, дето ти е завъртял главата.
– Ха... не! – възкликна Робин.
Вече наистина се усещаше пияна. Дано сандвичите помогнеха.
– Не – повтори тя. – Макс не е от тези, дето ще тръгнат да ме уреждат с германци. Той е едно приятно разнообразие, бих казала.
– Много хора ли се опитват да те уреждат с германци?
– Не с германци, но... О, знаеш как е. Ванеса все ми повтаря да се регистрирам в сайта за запознанства Тиндър, а братовчедка ми Кейти настоява да се запозная с неин приятел, който току-що се е преместил в Лондон. Викат му Аксман.
– Аксман? – повтори Страйк. – Мъжа с брадвата?
– Да, защото името му е... нещо близко до Аксман. Не го помня – каза Робин и махна пренебрежително с ръка. – Отскоро е разведен и Кейти смята, че ще сме идеални един за друг. Не знам откъде накъде двама души биха били съвместими само защото всеки от тях се е провалил в брака си. Тъкмо обратното...
– Ти не си се провалила в брака си – прекъсна я Страйк.
– Напротив – възрази Робин. – Изобщо не биваше да се омъжвам за Матю. Беше бъркотия и се влоши с годините.
– Той е този с извънбрачната връзка.
– Но аз съм тази, която не искаше брака. Исках да го приключа още през медения ни месец, но ме надви малодушие...
– Така ли било? – учуди се Страйк, за когото това бе нова информация.
– Да – потвърди Робин. – Дълбоко в себе си знаех, че нещата не са както трябва...
За миг в съзнанието си се пренесе на Малдивите в онези горещи нощи, когато бродеше сама по белия пясък пред вилата им, докато Матю спеше, и се питаше дали не е влюбена в Корморан Страйк.
Сандвичите пристигнаха и Робин помоли за чаша вода. В продължение на около минута се храниха в мълчание, после Страйк подхвърли:
– Аз не бих се регистрирал в Тиндър.
– Защото не искаш или защото не бива?
– И двете – отвърна Страйк. Успял бе да излапа единия си сандвич и подхващаше втория, докато Робин бе изяла само две хапки. – В нашата професия не е разумно твърде много да се показваш онлайн.
– Тъкмо това казах на Ванеса – обясни Робин. – Но тя изтъкна, че мога да използвам измислено име, докато не си харесам някого.