– Да – отвърна Хенри. – Тъкмо оттам всичко тръгна надолу. Главно заради него гледах анимацията. Много беше забавен... Ама тя сериозно ли е умряла... Ледуел?
Страйк устоя на желанието да отговори: „Не сериозно, само мъничко“.
– Да, умряла е.
– Леле – промърмори Хенри. Изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото натъжен. Страйк помнеше какво е да си на шестнайсет: смъртта, освен ако не бе сполетяла най-близките ти, представляваше далечна и почти непонятна абстракция.
– Чух, че актьорът, който озвучавал Дрек, бил уволнен – подхвърли Страйк.
– Да – кимна Хенри. – След като разкараха Уоли, всичко се скапа. Стана твърде механично.
– Как е цялото име на Уоли?
– Уоли Кардю – отвърна Хенри и отново прозвуча подозрителност. – Защо?
– Знаеш ли дали е успял да си намери друга работа?
– Да, сега е в Ютюб.
– И с какво се занимава там?
– Прави разни игри и други от тоя сорт. – Тонът на Хенри беше сякаш възрастен обяснява на малко дете какво върши премиерът на страната.
– Ясно.
– Довечера е на линия – добави Хенри и погледна часовника на печката. – В единайсет.
Страйк погледна ръчния си часовник.
– Трябва ли да си абониран в Ютюб, за да гледаш?
– Не – отвърна Хенри отново смаян от подобно невежество.
– Е, благодаря за бирата. И за информацията.
– Моля – измърмори Хенри и се измъкна заднешком от кухнята.
Страйк остана там облегнат на плота с лице към хладилника. Пийна още бира, извади мобилния телефон от джоба си, отвори Ютюб и затърси Уоли Кардю.
Сега разбра презрението на Хенри към неведението му: бившият озвучаващ Дрек имаше над сто хиляди абонати за канала си в Ютюб. Докато пийваше „Хайнекен“, Страйк прегледа бавно архивираните предавания. На кадрите зад заглавията неизменно беше Кардю с някаква комична гримаса: стискаше глава с ръце в отчаяние, отворил бе уста в истеричен смях или крещеше тържествуващо с размахан юмрук.
Кардю много напомняше физически млад войник, когото Страйк бе разследвал, като работеше в Специални разследвания. Редник Дийн Шоу притежаваше същата комбинация от лененоруса коса, розово-бяла кожа и малки яркосини очи. Шоу отиде на военен съд за нещо, което той описваше като провалила се закачка – бе прострелян шестнайсетгодишен младеж. Печално си даде сметка, че вече е достигнал възраст, когато почти всеки му напомняше някогашен познат, и продължи да разглежда списъка от предавания на Кардю.
Прическата на ютюбъра варираше според годината, когато бе заснета съответната програма. Преди три години бе носил бялорусата си коса дълга до раменете, но сега беше много по-къса. Повечето от клиповете му бяха озаглавени „Шоуто на Уоли с Ем Джей“. Страйк предположи, че Ем Джей е кръглоликият, брадат и тъмнокож веселяк на снимките до Уоли – втора цигулка на звездата.
Страйк спря да превърта на шоу, озаглавено „Мастиленочерна пръдня“ от 2012 година, гледано деветдесет хиляди пъти. Стартира го. Появиха се дългокосият Уоли и Ем Джей с къса коса, седнали един до друг зад бюро на големи тапицирани кожени столове. Стената зад тях бе облепена с геймърски плакати.
– Здравейте всички – изрече Уоли с непогрешимия изговор на работническата класа от Лондон, твърде подобен на този на Мадлин. Държеше лист хартия, който приличаше на писмо върху бланка. – Нека ви осведомя какво ми пратиха моите бивши приятели. Май му казват уведомително писмо за уволнение.
– Да – кимна Ем Джей.
– Ем Джей се прави на голям разбирач по правните дела – заяви Уоли към камерата, а Ем Джей се разсмя.
– Чичо ми е адвокат, мой човек!
– Тъй ли? Моят е шибан гинеколог, но аз не си завирам пръстите по разни жени.
– Ама сериозно ли е гинеколог? – изкиска се Ем Джей.
– Не бе, тъпчо, майтапя се... Та така, в общи линии вече ми е забранено да използвам гласа на Дрек, както и „типичните му фрази“ и... – Той направи справка с писмото и прочете от него: – „всякаква интелектуална собственост на Еди Ледуел и Джошуа Блей, по-долу наричани създателите“. На ти тебе.
– Това е пълна тъпотия, мамка му – поклати глава Ем Джей.
– Хей – възкликна Уоли, като че внезапно му бе хрумнала мисъл. – Чичо ти дали би ме представлявал безплатно?
Ем Джей изглеждаше леко стъписан. Уоли се разсмя.
– Шегичка, мой човек, но... – отново погледна към камерата – явно вече няма да има Дрек от мен, нито „играй играта бе“!
– Внимавай! – предупреди го Ем Джей.
– Ама това е...
– Така е – кимна мрачно Ем Джей. – Пълна гадост.
– Кажи-речи аз създадох гласа, образа и всичко, но явно вече не може да подхвърляш шеги, да си ироничен, да подиграваш някого...