Камерата внезапно превключи на зум и лицето на Уоли се появи във възможно най-близък план.
– Ха да видим не можеш ли! – изрева Уоли с изкуствено подсилен глас, който да оставя ехо.
Когато камерата отново се превключи на общ план, двамата мъже бяха в средата на изцяло бяло пространство. Ем Джей се беше отпуснал на стола си и се правеше на полузаспал, нахлупил дълга тъмнокестенява перука и облечен в дънкова риза и разръфани джинси. Пушеше нещо, което приличаше на гигантска цигара с марихуана. Уоли носеше светлокестенява рошава перука, зле положено червило и очна линия, тениска с надпис „Мастиленочерна пръдня“ и дълга пола на цветя.
С изтънен глас и есекски изговор той каза:
– Ами да... лежахме в гробището... ти тъкмо ми беше пуснал ръка, нали, Джош?
– Да... – сънено измънка Ем Джей.
– И пушехме, нали?
– Да...
– И тогава цялата тази гениалност бликна от мозъка ми. Ето как създадохме „Мастиленочерна пръдня“. Защото, като пърдиш, то е сякаш вътрешното ти аз се мъчи да се изтръгне на свобода, така че това е метафора, красива и дълбока, нали така.
Уоли надигна единия си хълбок от стола и произведе шумна и май съвсем истинска пръдня. Ем Джей прихна не по сценарий, после продума със същия дрогиран глас:
– Метафора, да...
– Идеята за пръднята ми дойде от покойната ми майка... тя имаше голям проблем с газовете...
Ем Джей се разтресе от едва сдържан смях.
– А нас парите не ни вълнуват, нали така, Джош?
– Така...
– Ние сме два волни духа. Искаме целият свят да се радва на моята гениалност безплатно.
– Безплатно... да...
– Затова и ние на никого не плащаме, нали, Джош?
Ем Джей мълчаливо предложи на Уоли да си дръпне от джойнта му.
– Не, Джоши, миличък, умът ми трябва да е бистър за преговорите с Нетфликс. Опа, аз това на глас ли го казах? Мамка му. Така де, благодаря на всички ви, хора. Благодаря ви, че продължавате да гледате „Мастиленочерна пръдня“.
Уоли отново пръдна.
– Оох, така е по-добре. Хайде, миличък. – Той се изправи и дръпна Ем Джей за яката на ризата. – Трябва да рисуваш Харти.
– Имам нужда да пийна нещо яко, Ед – простена Ем Джей. – Гроги съм.
– Тръгвай, мързеливецо, трябва да правим пари. Тоест, исках да кажа изкуство...
– Какво гледаш, по дяволите?
Страйк постави програмата на пауза и се обърна назад. Мадлин стоеше на прага на кухнята.
– Ютюбъри – отвърна Страйк.
Широко усмихната, Мадлин се приближи до него с боси крака, с бледосив кашмирен пуловер и джинси, обви ръце около врата му и го целуна по устата. Нейната имаше вкус на мерло.
– Прощавай, трябваше да пресъздам модела, докато още ми беше ясен в главата. Понякога ти хрумва идея и просто отлита нанякъде.
– Няма проблем. Тези рубини бяха доста едри.
– Стъкълца са. Не държа скъпоценни камъни вкъщи, би било истински кошмар със застраховката им. Понякога използвам фалшиви камъни, докато разработвам идеите си. Имам нужда от още едно питие – добави, пусна го и отиде до етажерката с вината да си вземе бутилка. – Денят ми беше кошмарен. Забравила бях, че се съгласих да дам интервю пред блогърка, занимаваща се с бижута, едва излязла от тийнейджърската възраст. Мразя да правя обобщения, но някои наистина са малки дрисли. Интересуваше я единствено дали са с етичен произход... ама къде се дяна шибаният тирбушон?... Само че нямаше как да кажа, че съм ходила в Колумбия да изкопая лично изумрудите и да подаря всяко второ късче на сираците. Правя всички усилия за етични доставки, но ако я беше чул...
Мадлин се бореше да отпуши бутилката. Страйк прибра мобилния си телефон в джоба и протегна ръце.
– Благодаря. Като отварях предишната, си счупих нокът. Та така, малката не спря да тръби за кървави диаманти...
Понесъл отворената нова бутилка вино и бирата си, Страйк последва Мадлин обратно към всекидневната с отворен план, от която Хенри бе изчезнал. Мадлин отново се настани на канапето, като не спираше да бъбри за нелегалното копане за злато в Латинска Америка и за усилията, които тя и колегите ѝ бижутери полагали да се уверят, че суровините им не са добити чрез експлоатация или по криминален път. Страйк напълни чашата ѝ и седна до нея. Имаше усещането, че Мадлин се оправдава пред невидим обвинител. Стомахът му се бунтуваше. Надявал се беше ако не на домашно приготвена храна, то поне Мадлин да предложи да си поръчат.
– Мамо – подвикна Хенри откъм стълбите. – Отивам у татко.
– Кога ще се върнеш?