– Доста голям – отвърна младият човек със старомодна вратовръзка, който ѝ бе досадил с дърдоренето си. На два пъти я беше попитал дали възнамерява да живее сама. Робин се почуди какво ли би казал, ако тя със сълзи на очи го бе помолила да се нанесе при нея, та да не трябва да търпи повече тегобата на самотата си.
След като се сбогува с него, извървя разстоянието до метростанцията, като измери времето. Щеше да пътува по-дълго, отколкото от сегашното си жилище, но не чак толкова, колкото от повечето разгледани от нея апартаменти. Предвид всички условия намираше, че апартаментът е подходящ. Докато пътуваше към къщи, се питаше срещу кого ли щеше да ѝ се наложи да наддава. Разполагаше с приличен депозит, измъкнат с мъка от общата съпружеска сметка като част от споразумението по развода, а сега печелеше много по-добра заплата от тази, с която беше започнала, но в Лондон човек нямаше как да е сигурен.
Настроението на Робин беше потиснато през целия студен и дъждовен уикенд и след като излезе отново на дъжда от метростанция Ърл Корт, взе да губи приповдигнатото чувство, изпитано от представата да живее в това чисто и светло апартаментче.
Макс беше в провинцията за уикенда заедно с дакела Уолфганг. Като се прибра у дома, Робин свали палтото и ръкавиците си, взе лаптопа от стаята си и го отнесе в дневната на горния етаж, където погледът ѝ попадна на нежеланата картичка за Свети Валентин, която бе получила предишния ден от Хю Джакс по прякор Аксман и бе оставила на кухненския плот. Картинката бе на голям санбернар с бъчвичка във форма на сърце на нашийника и думите: „Караш ме да точа лиги“. Вътре в картичката Хю беше написал: „Ако някога се почувстваш сама“ и телефонния си номер. Робин предположи, че замисълът със санбернара е да извика щастливи спомени за Швейцария, но тъй като Хю бе най-малко любимата ѝ част от ваканцията, единствената изпитана емоция бе раздразнение, задето Кейти бе дала адреса ѝ на Хю. Докато все така се бореше с потиснатостта си, метна картичката в боклука, после си направи кафе и седна да огледа новинарските сайтове за още информация относно нападението с нож на гробището Хайгейт.
Джош Блей още беше жив, но все така в критично състояние и полицията съобщаваше нова подробност: преди да бъдат намушкани, двамата аниматори бяха поразени с електрошокова палка. Все така приканваха обществеността за даване на сведения на горещата линия, ако някой бе видял подозрителен човек на гробището между 16 и 18 часа на 12 февруари.
Притежанието и използването на противошокови палки от цивилни граждани беше незаконно, тъй че Робин се зачуди как и откъде убиецът се е сдобил с такава. Дали я бе внесъл незаконно от континента? Или я беше откраднал? Със сигурност употребата ѝ сочеше за предумишлено престъпление, не за убийство по импулс. Щеше ѝ се Страйк да е тук, за да го обсъдят.
На лаптопа ѝ изскочи сигнал за поредна новина от Би Би Си. В Копенхаген бе имало два отделни случая на терористична стрелба: първият на изложба с надслов „Изкуство, богохулство и свобода на изразяване“, вторият в синагога. Твърдата и горчива бучка в гърдите на Робин натежа още повече. Човешки създания бяха избивани, задето са написали думи, задето са правили рисунки. Нима и Еди Ледуел бе една от тях? Та какво в тази конкретна анимация би могло да оскърби някого дотолкова, че да отсъди как създателите ѝ заслужават да бъдат умъртвени?
През последните двайсет и четири часа бяха излезли много материали на тема Мастиленочерно сърце. Робин прехвърли рекапитулациите за придвижването на творбата към неочаквания ѝ успех, анализите на културната ѝ значимост и смисъл, оценките на привлекателните ѝ страни и недостатъците ѝ, както и предположения за евентуалното ѝ бъдеще. Почти във всяка от статиите се изтъкваше иронията как Ледуел е срещнала смъртта си в същото гробище, използвано от нея и Блей за място на действие на филмчето: „гротескна симетрия“, „почти невероятно съвпадение“, „ужасен край, носещ цялата готическа странност на произведението“.
Хиляди думи бяха изписани и по повод базата фенове на анимацията, „които се наричат Мастиленочернисърца и са прословути с настървените си схватки“. Скандалите явно се бяха разраснали след нападението над създателите и Робин, като се мразеше, че щраква върху линка, изчете кратък материал, озаглавен „Теорията за Мастиленочерното убийство, която предизвика възмущение“, и научи как в социалните медии витае предположение, че Джош Блей е намушкал с ножа Еди Ледуел, след което се е опитал да се самоубие. Подобно обвинение бе яростно отричано от феновете на Блей, които, както Робин забеляза, далеч надвишаваха тези на Ледуел.