– Да бе, да тръгнеш с фалшиво име гарантирано полага здрави основи за доверие – рече Страйк и Робин отново се разсмя.
Страйк поръча още коктейли и Робин не възрази. Барът вече беше по-пълен, отколкото при идването им, фоновият шум от разговори се бе засилил, а кристалите, висящи от полилеите, бяха заобиколени от мъглива аура. Робин вече изпитваше симпатия към всички присъстващи до един – възрастната двойка, които пиеха шампанско и си бъбреха тихо, забързаните бармани в белите им сака, среброкосия мъж, отправил усмивка към нея, докато тя оглеждаше салона. А най-много харесваше Корморан Страйк, който ѝ предоставяше прекрасна, паметна и скъпоструваща вечер в чест на рождения ѝ ден.
Колкото до Страйк, който действително не бе зяпал циците на Шехеразада Камбъл преди години, сега той намираше, че съдружничката му никога не е изглеждала по-хубава: поруменяла от питиетата и смеха, с разкошната ѝ коса, преливаща в отблясъци от дифузираното сияние на златистия купол над тях. Когато внезапно се наведе, за да вдигне нещо от пода, деколтето ѝ се отвори широко под искрящия опал.
– Парфюм – промълви тя, като се изправи. Беше вдигнала малкото лилаво пликче, донесено от „Либърти“, в което бе подаръкът на Страйк за рождения ѝ ден. – Искам да си сложа малко.
Развърза панделката, разопакова пакетчето и извади квадратното бяло шише. Страйк я гледаше как пръска по малко на китките си, а после – тук се насили да отвърне поглед – в улейчето между гърдите си.
– Божествен е – промълви с китка, приближена до носа. – Благодаря ти.
Той долови бегъл мирис на парфюма от мястото си: обонянието му бе отслабнало от дългите години пушене, но все пак долови рози и слаб нюанс на мускус, което го накара да мисли за затоплена от слънцето кожа.
Дойдоха новите коктейли.
– Тя май ми забрави водата – отбеляза Робин и отпи от своя „Манхатън“. – Този трябва да ми е последният. Вече не нося често обувки на висок ток. Нямам желание да се просна по очи насред „Риц“.
– Ще ти поръчам такси.
– Вече достатъчно много се охарчи.
– В момента сме добре финансово – отбеляза Страйк. – Като никога.
– Така е... не е ли фантастично? – въздъхна Робин. – Имаме здравословно салдо в банката и прииждат тонове работа... Страйк, ние сме успешна фирма – заяви сияеща и Страйк усети как и той засиява в отговор.
– Кой би си го помислил?
– Аз – отсече Робин.
– Когато дойде за пръв път, бях фалирал, спях на походно легло в офиса и имах един клиент.
– Е, и? Хареса ми, че не се отказа – сподели Робин. – А и виждах, че си много добър в онова, което вършиш.
– Как пък го разбра?
– Ами нали те гледах какво правиш.
– Помниш ли как донесе в кабинета ми поднос с кафе и бисквити за мен и Джон Бристоу онази сутрин? – попита Страйк. – Нямах представа откъде се сдоби с тях. Стори ми се като номер на фокусник.
Робин се разсмя.
– Просто помолих съседа долу.
– И каза „ние“. „След като беше предложил кафе на клиента, ние трябваше да му го осигурим.“
– Ама че памет имаш – промълви Робин, смаяна, че той цитира точните ѝ думи, без да се замисли и за миг.
– Ами... Ти също не си... обикновена личност – отвърна Страйк.
Взе почти опразнената си чаша и я вдигна насреща ѝ.
– За детективска агенция „Страйк и Елакот“. И честит трийсети рожден ден.
Робин взе чашата си, чукна я в неговата и я пресуши.
– О, по дяволите, Страйк, виж колко е часът – изрече внезапно, когато погледът ѝ попадна върху часовника ѝ. – Утре трябва да ставам в пет. Ще следя гаджето на госпожица Джоунс.
– Да, добре – изпъшка Страйк, който на драго сърце би поседял още час-два в този удобен стол, окъпан в златиста светлина и вдишващ мирис на рози и мускус. Даде знак да донесат сметката.
Както и бе очаквала Робин, определено бе нестабилна на високите си обувки, докато прекосяваше салона на бара и ѝ отне дълго време да открие на дъното на чантата номерчето за палтото си, оставено на гардероб.
– Би ли го задържал, моля те? – каза тя на Страйк и му подаде пликчето с парфюма си, докато ровеше в чантата.
След като си взе палтото, наложи се Страйк да ѝ помогне да го облече.
– Определено съм доста подпийнала – промърмори Робин, като си взе обратно малката лилава торбичка с парфюма и секунди по-късно го доказа, като закачи с тока си кръглия ален килим върху мраморния под на фоайето и залитна. Страйк я подхвана и задържа ръка на кръста ѝ, когато я поведе към един от страничните изходи, за да избегне въртящата се врата отпред, защото не ѝ се доверяваше, че ще се справи с нея.