>
Хартиенобяла: Може да ти е трудно да го повярваш, но получавам и други предложения.
Морхаус: Изобщо не ми е трудно да го повярвам.
Хартиенобяла: Докажи ми тогава, че държиш на мен. Прати ми твоя снимка.
>
>
>
Морхаус: Не мога.
>
<Хартиенобяла напуска канала>
18
Ти кладенец на злото си неизчерпаем.
Ласкаеш или плюеш обекта си неосезаем.
Каква чудата пакост ти хрумна този път,
замислена от скрит в съзнанието кът?
Какво си науми по свой каприз да сътвориш?
Приятелство да изковеш или пък да го развалиш?
Мери Елизабет Колридж, Съдържанието на шише с мастило
Следващия вторник Страйк и Робин пътуваха заедно в такси от офиса до Артклуба. Тя забеляза, но не го спомена, че той е със същия италиански костюм, който бе облякъл за рождения ѝ ден в „Риц“. Робин бе избрала елегантен, но семпъл черен костюм с панталон. Докато се придвижваха към Мейфеър, Страйк изключи интеркома към пътническата седалка и каза на Робин:
– Мислих по въпроса и реших, че не можем да им кажем кой е Аномия според Еди. Не е справедливо да се хвърля с лека ръка такова обвинение, защото има вероятност да е грешила.
– Така е, знам – отвърна Робин. – Интересно е да се чуе обаче дали и те са на нейното мнение.
– Вчера издирих Монтгомъри онлайн – каза Страйк, който, за разлика от Робин, бе имал почивен ден в понеделник. – Открих го в Линкдин и Инстаграм. Работи на десет минути пеша от нашия офис в компания за дигитални ефекти във Фицровия. Живее в Ладброук Гроув с приятелката си. Инстаграм страницата му е пълна със снимки на тях и приятелите им хипстъри.
Робин погледна изкосо Страйк.
– Ти не мислиш, че е той – каза и прозвуча като изявление, не като въпрос.
– Ами ако е той, трябва да има много толерантен шеф, който не възразява срещу постоянното му пускане на постове в социалните мрежи през деня. Снощи прегледах набързо акаунта на Аномия. Той е в Туитър във всевъзможни часове... Може би изхождам от стереотип. Когато си мислиш за интернет тролове, склонен си да се опираш на презумпцията, че нямат кой знае какъв живот. А доколкото виждам, Монтгомъри води съвсем пълноценно съществуване.
Предвид че Артклубът се намираше на десетина минути от къщата на милиардера на Саут Одли Стрийт, Робин бе очаквала да е елегантно заведение, но все пак степента на разкош ѝ дойде като изненада. С келнерите си в бели сака, мраморните подове, бара със стриди и екстравагантните модерни полилеи той напълно съперничеше на „Риц“. Раздърпаната и изцапана с мастило Еди Ледуел никак не би била на място тук; всъщност клиентелата се състоеше почти изцяло от проспериращи на вид мъже на средна възраст в костюми. Тоалетът на Робин бе почти идентичен с този на хубавата млада жена, която ги посрещна на входа и после ги отведе горе в частния салон за хранене, където, както тя им каза, останалите вече се бяха събрали.
Малкото помещение напомняше мъничко стая за пушене на опиум с тъмночервените си стени, резбовани дървени паравани, наподобяващи китайски, и приглушено осветление. Четиримата души, които ги очакваха, още не бяха седнали по местата си. Всички се извърнаха към вратата и млъкнаха при появата на Страйк и Робин.
– Аха – възкликна усмихващият се очилат и розоволик мъж най-близо до тях. Изглеждаше по-млад, отколкото предполагаше рошавата му бяла коса, а леко торбестият костюм намекваше, че човекът предпочита удобството пред стила. – Господин Страйк и госпожица Елакот, нали? Приятно ми е. Аз съм Алан Йеоман.
Той се ръкува с двама им поред, после ги представи на спретнатия четиресет и няколко годишен мъж до себе си, чиято вратовръзка имаше същия сребрист цвят като завесите в спалнята на Мадлин. Тъмната му коса бе много чиста, за разлика от сплъстената на Йеоман, костюмът му бе отлично скроен и подбран без съмнение с оглед на стил.
– Това е Ричард Елгар, изпълнителен директор на британския клон на „Мавърик Филмс“.
– Здравейте – каза Елгар и акцентът му веднага го издаде, че е американец. Докато се ръкуваха, се подадоха копчетата му за ръкавели, съчетание от стомана и оникс. – Радвам се да се запознаем. Помогнали сте на моя добра приятелка да реши личен проблем преди две години.
Спомена името на клиентка, която се бе развела с кръшкащ мултимилионер.
– А това е Грант Ледуел – каза Йеоман и посочи мъж с плътни вежди и обратна захапка, която му придаваше сходство с булдог. Гъстата коса на Грант бе късо подстригана, той носеше двуреден костюм и яката на ризата, изглежда, го стягаше. – Чичо е на Еди Ледуел.