– Съжалявам – промълви Робин и заслизаха внимателно по стръмните каменни стъпала пред „Риц“, като ръката на Страйк все още бе прехвърлена през кръста ѝ. Харесваше ѝ усещането за близостта на едрото му и топло тяло; по-често тя го бе подкрепяла в случаи, когато отрязаният му крак върху протезата отказваше да носи тежестта му след голямо напрягане. Държеше я толкова плътно, че главата ѝ почти бе легнала върху гърдите му и успяваше да подуши дори през мириса на цигари афтършейва, който той слагаше само за специални случаи.
– Такси – посочи Страйк към черния автомобил, движещ се към тях.
– Страйк – изрече Робин и отново се опря в него, за да погледне в лицето му.
Възнамеряваше да му благодари, да му каже колко прекрасно е прекарала вечерта, но когато очите им се срещнаха, не прозвучаха думи. За кратък момент всичко наоколо им потъна в мъгла, сякаш бяха застанали на забавен каданс в окото на торнадо от ръмжащи автомобили, движещи се светлини, от пешеходци и забулено в облаци небе, сякаш единствено реални бяха допирът и мирисът на другия. Страйк, вгледан в извърнатото ѝ нагоре лице, забрави в тази секунда суровото решение, което си бе налагал през изминалите близо пет години, и сведе в едва доловимо движение глава към устните ѝ.
Неволно изражението на Робин се промени от щастливо в уплашено. Той го видя и отново се изправи, а преди някой от двама им да бе успял да осмисли станалото, шумът от мотопеда на куриер възвести връщането на света към обичайния му облик и ход. Торнадото бе отминало и Страйк поведе Робин към отворената врата на таксито, а тя се отпусна на солидната му седалка.
– Лека нощ – извика след нея.
Вратата бе вече затворена и таксито потеглило, преди замаяната Робин да успее да реши какво изпитва с по-голяма сила – дали шок, приповдигнатост, или разочарование.
2
Ела, сърце ти мое мъдро,
безсмъртието да обсъдим, в това си вещо.
Мария Джейн Джусбъри, Към моето сърце
Дните, последвали вечерта им в „Риц“, за Робин бяха наситени с възбуда и напрегнато очакване. Добре си даваше сметка, че Страйк бе поставил безмълвен въпрос и тя бе отговорила с „не“, но то беше доста по-насилено, отколкото би било, ако не беше под влиянието на бърбън и вермут и не бе сварена със свален гард. Сега маниерът на Страйк бе по-резервиран, личеше някаква леко принудена енергичност и преднамерено избягване на лични теми. Бариери, паднали през петте им години обща работа, сякаш отново бяха вдигнати. Робин се опасяваше, че е наранила Страйк, а тя не подценяваше щетите, които това би нанесло на човек като съдружника ѝ с неговата дискретна увереност и устойчивост.
Междувременно Страйк не спираше да си отправя упреци. Не биваше да предприема този глупав и неосъществен жест; нима не бе стигнал месеци по-рано до извода, че интимна връзка със съдружничката му е невъзможна? Твърде много време прекарваха заедно, бяха юридически свързани чрез бизнеса, приятелството им бе прекалено ценно за него, та да го излага на риск. Защо тогава сред златистото сияние на скандално скъпи коктейли бе отстъпил от разумната си позиция и се бе поддал на мощния импулс?
Това недоволство от себе си бе примесено с още по-малко приятни чувства. Факт бе, че Страйк много рядко биваше отблъскван от жени, защото умееше добре да разчита хората. Никога досега не бе предприемал ход, без да е сигурен, че авансите му ще бъдат посрещнати с ответно желание, и със сигурност не бе имал насреща си жена, която да реагира като Робин – с тревога, за която в най-черните моменти Страйк си мислеше, че може да е отвращение. Вярно че беше със счупен нос, със свръхтегло, еднокрак, с гъста и къдрава тъмна коса, която някогашните му съученици оприличаваха на срамни косми, но това никога преди не му бе пречило да е привлекателен за красиви жени. Всъщност приятелите му мъже, нечувствителни за сексапила на детектива, неведнъж се бяха удивлявали на успехите му по тънката част. Но вероятно проявяваше суета да си мисли, че може да изглежда все така желан като за предишните си приятелки с влошената си сутрешна кашлица и белите нишки, започнали да се появяват в тъмнокестенявата коса.
Още по-потискаща бе мисълта, че през годините като нищо е тълкувал погрешно чувствата на Робин. Приемал бе, че известната ѝ неловкост на моменти, когато обстоятелства им налагаха физическа и емоционална близост, има същия произход като неговата и се дължи на решимост да не се поддава на изкушението. В дните след мълчаливия ѝ отказ за целувка той не спираше да си припомня моменти, които според него доказваха, че привличането е взаимно, връщаше се към факта, че тя бе прекъснала първия си брачен танц, за да го последва, и изостави Матю на дансинга. Тя и Страйк се бяха прегърнали на стълбите пред хотела, Страйк я беше притискал към себе си в сватбената ѝ рокля и можеше да се закълне, че дочува в съзнанието ѝ същата опасна мисъл, която изпълваше неговото: да избягаме и по дяволите последствията. Нима си бе въобразил всичко това?