– Шерлок Холмс, предполагам – измърмори Баркли на Страйк.
– А ти трябва да си надареният шотландец – не му остана длъжен Страйк. – Да вървим, а?
Тръгнаха след обектите си, които се бяха отдалечили вече на двеста метра и вървяха в явно предварително уговорена посока.
– С какво се занимаваше Кардю? – попита Страйк.
– Знам ли? Цял ден не си беше показвал носа – отговори Баркли. – Може би отиват да посетят местопрестъплението. Гробището наблизо ли е?
– Не е далеч – отговори Страйк, като провери телефона си. – И вървят в точната посока.
– Кой е плешивецът?
– Нямам представа – отвърна Страйк.
Докато следваха тримата по-млади мъже, Страйк отново извика на екрана акаунта на Аномия. Нямаше нова активност: Аномия бе пуснал последния си пост малко преди единайсет този предобед, за да коментира терориста, поставил бомбата на Бостънския маратон.
Аномия @АномияГейммастър
Ха-ха. Майката на Джохар Царнаев твърди, че той
бил „най-добрият сред най-добрите“.
Да бе, сигурно си много горда с него, тъпа кучко.
10: 58 ч. 9 април 2015 г.
Тримата младежи, следени от Страйк и Баркли, тръгнаха по улица, застроена от двете страни с къщи в стил крал Джордж и накрая свиха към предния двор на голям, боядисан в бяло и със сводести прозорци пъб, носещ името „Червеният лъв и слънцето“, където бяха разположени дървени маси сред кашпи с храсти в тях. Сред кратка консултация решиха да седнат отвън. Високият плешив мъж влезе вътре да купи първите питиета. Страйк се настани на маса недалеч от обектите, а Баркли отиде в пъба за питиета. Единствените други, седящи в градината на бирарията, бяха възрастна двойка – мълчаха и всеки бе разтворил вестника си, а в краката им дремеше шпаньолът им Кавалер Кинг Чарлс.
– Вече почти съвсем е кубе, нещастникът – достигнаха до Страйк думите на Кардю, който не се стараеше да снижи тона си. – Последния път, като го видях, имаше поне малко останало за заресване.
Монтгомъри се засмя.
– Още ли си в това студио... за анимации ли беше?
– За дигитални ефекти – уточни Монтгомъри, чийто изговор издаваше принадлежност към средната класа. – Да.
– Да си изчукал нещо готино напоследък?
Възрастните собственици на шпаньола Кавалер Кинг Чарлс стрелнаха погледи към тях при този въпрос, после бързо ги върнаха обратно към вестниците си. Страйк намери поведението им за разумно.
Монтгомъри отново се засмя, макар и по-сдържано този път.
– Имам приятелка. Живеем заедно.
– Това пък защо ти е притрябвало? – с престорено възмущение възкликна Уоли. – Та ти си ми връстник!
– Ами... добре се разбираме с нея – отвърна Монтгомъри. – Аха, ето го Нилс.
Страйк погледна над телефона си, от който се преструваше на погълнат. Едър мъж с жълтеникава кожа, дълга руса коса и неспретната брадичка пресичаше пътя, насочил се към пъба. Новодошлият изглеждаше прехвърлил четиресетте години, носеше широка тъмнорозова риза, шорти с големи джобове и мръсни кубинки. Трябва да беше над два метра висок. До него вървеше момче, без съмнение негов син: и двамата имаха широки уста с извити нагоре ъгълчета и очи с надвиснали клепачи, които уподобяваха лицата им на маски. Макар и вече високо колкото Себ Монтгомъри, момчето имаше някак скоклива детинска походка, която подсказа на Страйк, че е по-малко, отколкото подсказваше ръстът му – вероятно на единайсет или дванайсет години.
– По дяволите – промърмори Уоли, – води проклетия Брам със себе си. Добре че поне Пез го няма.
– Нилс! – възкликна Монгтомъри, когато гигантът дойде до масата им. – Как е?
– Радвам се да те видя, Себ – усмихна се Нилс и се здрависа с Монтгомъри. Имаше много слаб акцент и като си припомни, че собственикът на артколектива Норт Гроув е холандец, Страйк разбра, че вижда тъкмо него в момента. – И теб, Уоли. Здравей, Тим! – изрече, когато високият плешив мъж дойде с три халби бира.
– Здрасти, Нилс – каза Тим, като остави бирата и се ръкува с него. – Здрасти, Брам.
Момчето игнорира Тим.
– Уоли? – възкликна развълнувано. – Уоли?
– Какво? – изгледа го въпросително Уоли.
– „Играй играта бе!“
– Браво, много добре – похвали го Уоли с неискрен смях.
– Гледам те в Ютюб!
– Тъй ли? – отзова се без ентусиазъм Уоли. Обърна се съм Нилс. – Пез няма ли да дойде?
– Не, имаше да работи нещо – отговори Нилс. – Или някого – добави, а Уоли и Себ се засмяха, докато Тим запази сериозно изражение.